Едит Несбит - Децата от гарата

Някога те не бяха деца от гарата. Сигурно и през ум не беше им минавало, че влаковете по железопътните линии могат да бъдат нещо повече от средство за пътуване. Те си бяха най-обикновени деца от предградията и живееха с баща си и майка си в най-обикновена къщичка с червена тухлена фасада и цветно стъкло на входната врата. В нея имаше настлан с плочки коридор, който наричаха вестибюл, баня с топла и студена вода, електрически звънец, френски прозорци, порядъчен слой бяла боя по стените и „всички модерни удобства“, както се изразяват жилищните агенти.

Те бяха три деца. Роберта беше най-голямата. Разбира се, майките обичат всичките си деца еднакво, но ако тяхната майка все пак би могла да има любимец, това щеше да бъде Роберта. Следващият по възраст бе Питър, който мечтаеше да стане машинист, когато порасне, а най-малката се казваше Филис — тя винаги имаше добри намерения.

Майка им не губеше времето си в скучни посещения на скучни дами, нито пък, скучаейки, в очакване скучните дами да я посетят. Тя почти винаги бе край децата, готова да участва в игрите им, да им почете, да им помогне да си подготвят уроците. Освен това, докато бяха на училище, съчиняваше за тях разказчета, които им четеше след чая. А за рождените им дни и при други тържествени поводи, като например кръщаването на новите котенца, преобзавеждане на къщичката за кукли или пък, когато боледуваха от заушка — за такива случаи тя винаги съчиняваше по някое весело стихче.

Тези трима късметлии имаха всичко, което можеха да си пожелаят: хубави дрешки, топъл дом, прекрасна детска стая с купища играчки и рисувани тапети на стените. Имаха весела и добра бавачка и куче на име Джеймс, което си беше тяхно собствено. Имаха и баща, който бе направо съвършен — никога не се сърдеше, винаги отсъждаше справедливо и по всяко време беше готов за игри.

Трябва да са били много щастливи — ще си помислите вие. Така си и беше. Но те не си даваха сметка за това, докато безгрижието в червената къщичка свърши изведнъж и започна един съвършено друг живот.

Ужасната промяна дойде твърде внезапно.

Питър имаше рожден ден — ставаше на десет години. Сред останалите подаръци беше и едно локомотивче, по-хубаво от което не сте и сънували. Другите подаръци наистина бяха прекрасни, но никой от тях не можеше да се сравнява с локомотивчето.

Неговата прелест обаче остана в целия си блясък точно три дни. Тогава, благодарение на неопитността на Питър, или на добрите намерения на Филис, която се оказа твърде напориста, или по някаква друга причина, локомотивчето внезапно се пръсна. Джеймс така се уплаши, че изскочи навън и не се върна цял ден. Пътниците от Ноевия ковчег — играчка, които бяха настанени в тендера 1, се разхвърчаха на парчета. Слава богу, никой друг не пострада освен горкото локомотивче и чувствата на Питър. Останалите твърдяха, че той плакал за него — но, разбира се, десетгодишните момчета никога не плачат, колкото и ужасни трагедии да помрачават съдбата им. Той каза, че очите му били зачервени, защото бил настинал. И това излезе вярно, макар и Питър да не подозираше, че е така, когато го казваше. Наложи се да прекара целия следващ ден в леглото. Майка му вече се разтревожи, че е прихванал морбили, когато той внезапно седна в кревата.

— Мразя кашата… мразя ечемичената отвара… мразя хляба и млякото. Искам да стана и да ям нещо истинско.

— Какво ти се яде? — попита майка му.

— Пай с пилешко — каза Питър въодушевено, — огромен пай с пилешко. Един страшно голям пай.

И майката помоли готвача да направи голям пай с пилешко. Паят бе омесен. И щом бе омесен, бе изпечен. И щом бе изпечен, Питър си хапна от него. От това настинката му попремина. Майката съчини едно стихотворение, за да го разтуши, докато приготвяха пая. То започваше, съобщавайки колко нещастно, но достойно момче е Питър и след това продължаваше:

Бащата бе заминал в провинцията за три-четири дни. Всички надежди на Питър да се спаси пострадалото локомотивче сега бяха възложени на него, защото татко бе най-невероятно сръчният човек на света. Той можеше да поправи всичко. Често бе влизал в ролята на ветеринар заради дървеното люлеещо се конче. Веднъж бе спасил живота му, когато всички надежди бяха изгубени и даже дърводелецът каза, че не вижда какво може да се направи. Пак татко беше този, който поправи креватчето на куклите. С малко лепило, клечици и джобно ножче закрепи всички животни от Ноевия ковчег така здраво на краката им, че можеха да изкарат не един, а два потопа.