Едит Несбит - Децата от гарата

— Да ти е добро утрото, госпожичке, и още много такива! Желая ви щастие, от все сърце!

— О! — каза си Боби и сърцето й ускори ударите си. — Нещо наистина ще се случи! Сигурна съм, всички са толкова странни, като в сънищата.

Началникът на гарата стисна топло ръката й. Всъщност той я разтърси нагоре и надолу като дръжка на помпа. Но не й даде обяснение за този ентусиазиран поздрав. Само каза:

— Влакът от 11:54 има малко закъснение, госпожице. Претоварен е през ваканционния период — и влезе много бързо в стаята си.

Пъркс никакъв не се виждаше и Боби си поигра с гаровата котка. Тази дама, която обикновено бе доста необщителна, днес дойде да се отрие в кафявия чорап на Боби с извит гръб, полюшваща се опашка и съчувствено мъркане.

— Божичко! — каза Боби, навеждайки се да я погали, — колко са мили всички днес, дори и ти, писано!

Пъркс се появи, когато бе обявено пристигането на влака от 11:54. И той, като всички тази сутрин, носеше вестник.

— Здрасти! — каза той. — Ей ви и вас. Е, ако това е влакът, ще бъде чудна работа! Господ да ви благослови, миличкото ми! Гледам го във вестника и не си спомням някога през целия си живот да съм се радвал толкова! — Той погледна Боби за момент и после каза: — Не мога да се сдържа, госпожичке, няма да се обидите, знам, в ден като този! — и с тези думи той я целуна първо по едната, а после и по другата буза.

— Не се сърдите, нали? — попита той разтревожено. — Нали не си позволявам прекалено голяма волност? В ден като този, знаете…

— Не, не — каза Боби, — разбира се, скъпи господин Пъркс. Ние ви обичаме като роднина… но… в какъв именно ден?

— Като днешния! — каза Пъркс. — Нали ви казвам, че го прочетох във вестника?

— Какво сте прочели във вестника? — попита Боби, но влакът от 11:54 вече пухтеше на гарата и началникът викаше Пъркс.

Боби остана сама с котката, която я гледаше изпод пейката с приятелски златисти очи.

Вие, разбира се, вече знаете точно какво щеше да се случи. Но Боби не беше толкова досетлива. Тя имаше онова смътно, объркано усещане, което обхваща сърцето на човек в сънищата. Какво точно очакваше сърчицето й, не мога да кажа — може би именно онова нещо, което, както вие, така и аз знаем, че щеше да се случи. Но съзнанието й все още нищо не очакваше. То беше почти празно и не усещаше нищо освен умора, притъпеност и онази празнота, която изпълва тялото ви, след като сте ходили дълго, а времето ви за обяд наистина отдавна е минало.

От влака от 11:54 слязоха само трима души. Първият бе един селянин с две кошници, пълни с живи пиленца, които тревожно протягаха ръждивочервените си главички през плетеницата от пръчки. Втората беше госпожица Пекит, братовчедката на жената на бакалина, с една тенекиена кутия и три пакета, увити в кафява хартия, а третият…

— О! Татко! Моят татко! — Този вик проряза като нож сърцата на всички във влака. Хората протегнаха глави през прозорците, за да видят един висок блед мъж с устни, плътно сключени в тънка линия, и едно малко момиче, което се бе вкопчило в него с ръце и крака, докато ръцете на мъжа го прегръщаха.

— Знаех си аз, че ще се случи нещо чудно — каза Боби, докато се изкачваха по пътя, — но не мислех, че ще бъде това. О, моят татко, моят татко!

— Значи мама не е получила писмото ми? — попита бащата.

— Тази сутрин нямаше никакви писма. О! Татко! Наистина си ти, нали?

Една ръка, която тя не бе забравила, хвана нейната и я увери, че не сънува.

— Ти трябва да влезеш сама, Боби, и да кажеш на мама много внимателно, че всичко е наред. Заловиха човека, който го е извършил. Сега всички знаят, че не е бил твоят татко.

— Аз винаги съм си знаела, че не си ти — каза Боби. — Аз, мама и нашият стар господин.

— Да — продължи бащата, — всичко се разкри благодарение на него. Мама ми писа, че ти си научила всичко. Каза ми и какво си била за нея през цялото това време. Моето малко момиче! — И те спряха за минута, за да мине вълнението им.

А сега ги виждам да пресичат ливадата. Боби влиза в къщата. Опитва се да възпре говора на очите си, преди устните й да са намерили подходящите думи, с които да каже на мама много внимателно, че мъката, борбата и раздялата веднъж завинаги са свършили и татко си е дошъл вкъщи.

Виждам бащата да се разхожда из градината и да чака… Той гледа цветята и всяко цвете е едно чудо за очите, които през всичките тези месеци на пролетта и лятото са гледали само каменни плочи, чакъл и оскъдна трева. След малко той оставя градината и се изправя до вратата. Това е задната врата, а лястовиците кръжат над двора. Те се готвят да отлетят от студените ветрове и пронизващия мраз към земята, където е вечно лято. Това са същите онези лястовици, за които децата бяха направили малките глинени гнезда.