Едит Несбит - Децата от гарата

— Може би — предположи Питър, — доктор Форест е бил нападнат от разбойници. И когато са го изоставили, считайки го за мъртъв, той е телеграфирал на този човек да го замести. Госпожа Вини разправяше, че докторът имал един ратай, който вършел неговата работа, когато той замине на почивка, нали така, госпожо Вини?

— Точно тъй, миличък — обади се госпожа Вини от задната кухня.

— По-скоро е получил припадък — каза Филис, — отчаян от света и хората. И това е неговият помощник, който е дошъл да съобщи предпазливо неприятната новина на мама.

— Глупости! — отвърна Питър оживено. — Мама нямаше да заведе човека в спалнята на Джим. Защо да го води там? Чуйте — вратата се отваря. Сега те ще слязат долу. Аз ще открехна лекичко вратата.

И той я открехна.

— Това не е подслушване — отговори той възмутено на Боби. — Никой, който е с всичкия си, няма да седне да споделя тайни на стълбите. А и майка не може да има тайни, които да споделя с помощника на доктор Форест.

— Боби — извика майката.

Те отвориха вратата на кухнята и майка им се надвеси над парапета на стълбището.

— Дошъл е дядото на Джим — каза тя. — Измийте си лицата и ръцете и елате да му се представите. Той иска да ви види! — Вратата на спалнята се затвори отново.

— Ето на̀! — каза Питър. — Как не ни мина през ума! Дайте малко топла вода, госпожо Вини. Станал съм черен като шапката ви.

И тримата бяха много мръсни, защото по някаква странна причина цялата мръсотия, която бяха свалили от свещниците, бе полепнала по тях.

Те още се миеха, когато чуха как майка им покани дядото във всекидневната. Така че чисти, но мокри, защото от любопитство нямаха време да се избършат, те влязоха един по един във всекидневната.

Майка им седеше до прозореца, а в коженото тапицирано канапе, където в старата къща винаги сядаше баща им, сега се бе настанил ТЕХНИЯТ СОБСТВЕН СТАР ГОСПОДИН!

— Е, това е… — каза Питър даже преди да поздрави. Той беше, както по-късно обясни, „просто смаян“.

— Старият господин! — каза Филис.

— Това сте вие! — извика Боби.

А после децата се съвзеха, припомниха си добрите маниери и любезно поздравиха госта си.

— Това е дядото на Джим, господин… — каза майката, назовавайки името на стария господин.

— Страхотно! — каза Питър. — Това си е точно като в роман, нали, мамо?

— Да, почти — усмихна се майката. — В реалния живот наистина се случват някои неща, които доста напомнят книгите.

— Ужасно се радвам, че точно вие сте му дядо — каза Филис. — Като си помисли човек за купищата стари господа, които съществуват по света — би могъл да се окаже кой ли не.

— Вижте какво обаче — разтревожи се Питър, — нали няма да отведете Джим?

— Поне не веднага — каза старият господин. — Вашата майка най-учтиво даде съгласието си той да остане тук. Мислех да изпратя медицинска сестра, но майка ви бе така добра да предложи самата тя да се грижи за него.

— Но така няма да има време да пише — обади се Питър, преди някой да може да го спре. — Той няма да има какво да яде, ако мама не пише.

— Не се притеснявай за това — каза бързо майката.

Старият господин погледна майката много мило.

— Разбирам — започна той, — че разчитате на своите деца и им се доверявате.

— Разбира се — каза майката.

— Тогава мога да им кажа за нашата малка уговорка. Вашата майка, милички, се съгласи да остави за малко писането и да стане главна сестра в моята болница.

Филис попита направо:

— Ще трябва ли да се местим от Трите комина и от железопътната линия, и от всичко тук?

— Не, не, миличка — успокои я майката припряно.

— Болницата се нарича „Трите комина“ — обясни старият господин, — и моят злополучен внук засега е и се надявам да остане, единственият й пациент. Вашата майка ще бъде главна сестра, ще има и болничен персонал, състоящ се от домашна помощница и готвачка, докато се оправи Джим.

— А тогава мама ще продължи ли да пише отново? — попита Питър.

— Ще видим — каза старият господин, като хвърли бърз поглед към Боби. — Може би скоро ще се случи нещо хубаво и на нея няма повече да й се налага да пише.

— Аз обичам да пиша разказите си — каза бързо майката.

— Зная — отвърна старият господин, — не се страхувайте, че ще направя опит да ви се меся. Но човек никога не знае. Понякога наистина стават невероятно чудни неща, нали? И ние все живеем с надеждата, че ще се случат. Мога да дойда отново, за да видя момчето, нали?

— Разбира се — отговори майката, — а аз не зная как да ви благодаря, задето направихте възможно да се грижа за него. Джим е много мило момче!