Едит Несбит - Децата от гарата

— Каква сватба! — извика Питър. — Погледнете! Семафорът е спуснат. Трябва да тичаме!

Те хукнаха и стигнаха навреме. За пореден път развяха носните си кърпички към влака от 9:15.

— Прати поздравите ни на татко! — извика Боби.

И останалите също извикаха:

— Прати поздравите ни на татко!

Старият господин махна през прозореца на своето първокласно купе. Махна доста силно. Но в това нямаше нищо кой знае колко странно, защото той винаги им беше махал. Странното беше, че от всички прозорци запърхаха кърпички, развяха се вестници, непознати хора ги поздравяваха весело. Влакът премина тържествено със свистене и рев, малките камъчета заподскачаха и затанцуваха между траверсите, а децата се спогледаха изумени.

— Какво, за бога, значи това? — попита Питър, но не очакваше да получи отговор.

— Не зная — рече Боби. — Може би старият господин е казал на хората от влака да гледат за нас и да ни махат. Той е знаел, че това ще ни зарадва!

И наистина, колкото и да е странно, именно така беше станало. Старият господин, когото всички на неговата гара познаваха и уважаваха, бе отишъл там рано тази сутрин и бе застанал на вратата, където стои младият човек с интересната машинка за перфориране на билети в ръка. Той казваше нещо на всеки пътник, който минеше през тази врата. И след като кимнеше на това, което старият господин бе казал — кимванията изразяваха всякакви нюанси на изненада, интерес, съмнение, весело одобрение и намръщено съгласие — всеки пътник продължаваше към перона и разтваряше вестник „Таймс“ и прочиташе една конкретна статия. И когато пътниците се качваха във влака, те казваха на останалите пътници, които вече бяха там, това, което им беше казал старият господин. После останалите пътници също поглеждаха в своите вестници и придобиваха много доволен вид. И когато влакът мина покрай оградата, където стояха трите деца, вестници, ръце и кърпички се размахаха лудо. Така цялата страна на влака, която беше към децата, запърха в бяло. На децата почти им се стори, че самият влак е оживял и най-после отговаря на поздравите, които му бяха отправяли тъй дълго и щедро.

— Това е най-невероятна небивалица! — каза Питър.

— Най-небивалата! — отвърна като ехо Филис.

Но Боби каза:

— Не ви ли се струва, че махането на стария господин изглеждаше някак по-особено от обикновено?

— Не — казаха останалите.

— На мене пък ми се струва — каза Боби. — Аз мисля, че той се опитваше да ни обясни нещо с вестника си.

— Да обясни какво? — попита Питър неразбиращо.

— Не зная — отговори Боби, — но наистина се чувствам странно. Чувствам се точно сякаш всеки момент нещо ще се случи.

Децата се прибраха в Трите комина. През този ден уроците се сториха на Боби по-трудни от обикновено. Тя наистина толкова много се измъчи над една обикновена задача за поделянето на 48 фунта месо и 36 фунта хляб на 144 гладни деца, че майка й я погледна разтревожено.

— Не ти ли е добре, мила? — попита я тя.

— Не зная — беше неочакваният отговор на Боби. — Не зная какво ми е. Не е мързел във всеки случай. Мамо, би ли ме освободила от уроци днес? Иска ми се да остана за малко сама.

— Да, разбира се, щом искаш — съгласи се майката, — но…

Боби изскочи навън. Майка й я намери в антрето да търси слепешката сред дъждобраните и чадърите сламената си шапка.

— Какво има, мила? — разтревожи се майката. — Нали не си болна?

— Не зная — отговори Боби, леко задъхана. — Но искам да остана сама.

— Нямаше ли да е по-добре да полегнеш? — каза майката, отмятайки косата от челцето й.

— Мисля, че повече ще се освежа в градината — каза Боби.

Но тя не можа да остане и в градината. Ружите и късните рози й изглеждаха така, сякаш очакват да се случи нещо. Това бе един от онези все слънчеви есенни дни, когато цялата природа изглежда застинала в някакво очакване.

Но Боби не можеше да чака.

— Ще ида до гарата — каза си тя, — да се поразговоря с Пъркс и да питам как е момченцето на стрелочника.

И тя тръгна надолу. По пътя срещна старата пощаджийка, която я прегърна и целуна, но за известно учудване на Боби не й каза нищо друго освен:

— Господ да те благослови, миличка… — и след кратка пауза: — Бягай… хайде.

Момчето на фабриканта, чието поведение обикновено беше малко по-лошо от вежливо и малко по-добро от презрително, сега докосна шапката си и изрече забележителните думи:

— Добрутро, госпожице, сигурен съм, че всичко ще се нареди…

Ковачът, който вървеше срещу нея с отворен вестник в ръце, се държа още по-особено. Той се ухили широко, макар по правило да не бе от мъжете, които се усмихват, и размаха вестника много преди да се е изравнил с Боби. А когато се разминаваха, каза в отговор на нейното „Добро утро“: