Едит Несбит - Децата от гарата

Питър попиваше всичко това с дълбоко вълнение, а и майката изглежда слушаше с известен интерес, защото един ден тя даде на Джим лист хартия, на който бе написала стихче за Пар, споменавайки и Пейли и Уигзби по име. И това бе направено по най-неповторим начин. А също така бяха изредени и всички причини, поради които Джим не харесваше Пар, както и мъдрото становище на Уигзби по въпроса. Джим бе изключително доволен. Никога досега не бе получавал стихче, написано лично за него. Той го препрочита, докато го научи наизуст, а после го изпрати на Уигзби, който го хареса почти толкова, колкото и Джим.

Джим просто не можеше да се начуди как е възможно една майка да е толкова остроумна, че да напише такова нещо. За останалите това наистина изглеждаше възхитително, но все пак — естествено. Нали разбирате, те бяха свикнали да имат майка, която може да пише стихчета просто тъй, сякаш си говори.

Джим научи Питър да играе на шах, на дама и на домино. Изобщо, това бяха хубави, спокойни времена.

Кракът на Джим се оправяше и между Боби, Питър и Филис започна да се заражда едно общо чувство, че трябва да измислят нещо, което да го зарадва. Само игрите не бяха достатъчни, трябваше да бъде нещо наистина мило. Но се оказа изключително трудно да измислят каквото и да било.

— От това нищо няма да излезе — каза Питър, след като бяха мислили, докато почувстваха главите си натежали, — като не можем да измислим нещо, с което да го зарадваме, значи не можем и това е. Може би просто от само себе си ще се случи нещо, което той ще хареса.

— Понякога нещата наистина се случват от само себе си, без да ги искаш — каза Филис.

— Иска ми се нещо да се случи — каза Боби замечтано, — нещо чудно.

И нещо чудно наистина се случи точно четири дни след като тя изрече тези думи. Щеше ми се да кажа, че стана три дни след това, защото във вълшебните приказки нещата се случват винаги след три дни. Но това не е вълшебна приказка, а и дните наистина бяха четири, а не три. Пък аз не правя нищо друго, освен да се придържам към истината.

През последните дни те сякаш вече не бяха „децата от гарата“. И с течение на времето у всеки един от тях бе започнало да се заражда едно мъчително чувство, на което един ден Филис даде израз:

— Чудя се дали на железопътната линия не й е мъчно за нас — каза тя жалостиво. — Вече въобще не ходим да я виждаме.

— Изглежда неблагодарно — допълни Боби. — Ние толкова я обичахме, когато нямаше никой друг, с когото да си играем.

— Нали Пъркс винаги се отбива да пита за Джим — каза Питър, — а и стрелочникът дойде да ни каже, че момчето му е по-добре.

— Нямах предвид хората — обясни Филис. — Имах предвид милата железопътна линия сама по себе си.

— Това, което не ми харесва — каза Боби в този четвърти ден, който се падна вторник, — е, че спряхме да махаме на влака от 9:15 и да пращаме поздрави на татко по него.

— Хайде да започнем отново — каза Филис.

И всички решиха да отидат на гарата.

Струваше им се, че е изминало страшно много време от онази първа сутрин в Трите комина, когато бяха станали много рано, бяха прогорили чайника на огъня, бяха закусвали с ябълков пай и за пръв път бяха видели железопътната линия.

Сега беше септември и торфът по склона беше сух и пръхкав. Рехави дълги треви стърчаха като нишки златна тел. Сини камбанки трептяха на своите жилави, стройни стебла. Заешките уши 15разтваряха широко и равно своите лилаво оцветени кръгове. А звездиците на звъниката блестяха по краищата на езерото, което се намираше на половината път до железопътната линия. Боби събираше цветята с пълни шепи и си мислеше колко хубаво щяха да изглеждат те, разпръснати по зелено-розовото копринено одеяло, което сега покриваше счупения крак на Джим.

— Побързай — каза й Питър, — или ще пропуснем влака от 9:15!

— Аз не мога да бързам повече от това — оправдаваше се Филис. — О, връзката ми се е развързала отново!

— Сигурно на сватбата ти — подразни я Питър, — връзката на обувката ти ще се развърже, когато минаваш по пътеката към олтара. И мъжът ти, този, за когото ще се омъжваш де, ще се препъне в нея и ще си сплеска носа в мозайката на пода, и тогава ти ще кажеш, че не искаш да се омъжиш за него, и ще си останеш стара мома.

— Няма — каза Филис. — По-скоро бих се омъжила за човек със сплескан нос, отколкото съвсем да не се омъжа.

— Ще бъде кошмарно да се венчаеш за мъж със смачкан нос все пак — продължи Боби. — Та той дори няма да може да помирише цветята на сватбата. Това не е ли ужасно!