Едит Несбит - Децата от гарата

Питър разказа цялата история, а доктор Форест го похвали за стореното и двамата отново се почувстваха добри приятели.

— Може ли да вляза, мамо? — Питър бе застанал на вратата на кабинета, където майката работеше на светлината на две свещи. Техните пламъци изглеждаха оранжеви на фона на виолетовото небе, на което вече блещукаха няколко звезди.

— Да, миличък — вдигна глава майката, — нещо лошо ли се е случило? — Тя дописа няколко думи, остави писалката и започна да сгъва листа. — Тъкмо пишех на дядото на Джим. Той живее недалеч от тук, както знаеш.

— Точно за това дойдох да говоря с тебе. Трябва ли на всяка цена да му пишеш, мамо? Не може ли да задържим Джим, без да казваме нищо на техните, докато се оправи? Това би било такава изненада за тях.

— Е, да — каза майката през смях, — мисля, че би било прекалено голяма изненада.

— Нали разбираш — продължи Питър, — момичетата са си чудесни и така нататък… аз не казвам нищо лошо за тях. Но би ми се искало да има и друго момче, с което да мога да си говоря понякога.

— Зная, че ти е скучно, миличък. Но нищо не мога да направя. Може би догодина ще мога да ви пратя на училище. Това ще ти хареса, нали?

— Май наистина ми липсват другите момчета — призна Питър, — но ако Джим можеше да остане, след като се оправи кракът му, щяхме да прекарваме страхотно.

— Не се съмнявам в това — отвърна майката. — Е, ти знаеш, миличък, че не сме богати. Аз не мога да си позволя да му доставям всичко, от което ще има нужда. А на него му трябва и медицинска сестра.

— Не можеш ли ти да му бъдеш медицинска сестра, мамо? Та ти наистина толкова добре умееш да се грижиш за хората.

— Това е чудесен комплимент, Пит — но аз не мога да бъда медицинска сестра и да пиша едновременно. В това е бедата.

— Тогава значи наистина ще трябва да изпратиш писмото на дядо му?

— Разбира се, и на директора на неговото училище също. Ние телеграфирахме и на двамата, но аз трябва и да им пиша. Те така ужасно ще се тревожат.

— Мисля си, мамо, не може ли този дядо да плати за медицинска сестра? — предложи Питър. — Това ще бъде страхотно. Предполагам, че старецът е богат. Дядовците от книгите винаги са такива.

— Е, но този не е от книга — усмихна се майката.

— Знаеш ли — каза Питър замислено, — нямаше ли да е весело, ако всички ние бяхме в една книга, а ти я пишеше? Тогава ти можеше да направиш така, че да се случват всякакви неща и кракът на Джим да оздравее изведнъж, и той още утре да може да тича, и татко скоро да се върне вкъщи, и…

— Много силно ли чувстваш липсата на баща си? — попита майката.

— Ужасно ми липсва — отговори кратко Питър.

Майката вече пишеше адреса на второто писмо.

— Нали разбираш — продължи Питър, — работата не е само в това, че той ми е баща, а и в това, че сега, когато го няма, вкъщи няма друг мъж освен мене. Ето защо толкова ужасно много искам Джим да остане у дома. Ти не би ли искала да напишеш тази книга с всички нас, мамо, и да направиш така, че татко да се върне скоро?

Майката внезапно прегърна Питър и мълчаливо го притисна към себе си за минута. После каза:

— Не мислиш ли, че е много хубаво и така — да си представяме, че сме в книга, която Господ пише? Ако аз пишех книгата, можех да допусна грешка. Но Господ знае как да завърши историята по най-добрия за нас начин.

— Наистина ли вярваш в това, мамо? — попита тихо Питър.

— Да, наистина вярвам в това. Почти винаги, освен когато съм толкова тъжна, че изобщо не мога да вярвам в нищо. Но даже когато не мога да вярвам в това, аз зная, че то е истина. А сега занеси писмата в пощата и нека вече не си позволяваме да бъдем тъжни. Смелостта е най-добрата от всички добродетели! Смея да кажа, че Джим ще остане тук още две или три седмици, все пак.

През остатъка от вечерта Питър се държа тъй хрисимо, че Боби се притесни брат й да не вземе да се разболее. Затова тя доста се успокои на сутринта, когато го намери да заплита косите на Филис в облегалката на столчето й съвсем постарому.

Току-що бяха закусили, когато се почука на вратата. Децата се бяха заловили здраво за работа, почиствайки медните свещници в чест на Джимовото пристигане.

— Това трябва да е докторът — каза майката. — Аз ще изляза. Затворете вратата на кухнята, не сте за пред хора.

Но не беше докторът. Прозвуча друг глас и някакъв мъж се качи нагоре по стълбите. Стори им се, че са чували този глас и преди.

Мина доста време, а човекът не слизаше.

— Кой ли е това? — попита Боби.