Едит Несбит - Децата от гарата

— Добре ли си, Боби? — попита я момчето.

— Боя се, че ужасно те боли, Джим — отвърна тя. — Толкова съжалявам наистина.

Питър и Филис бързо вървяха през тунела. Можеха да се движат и по-бързо, но Филис често се спъваше, а веднъж дори падна и лошо си удари коленете.

— Този тунел няма край — изплака Филис.

— Всичко си има край — отвърна важно Питър, — и човек винаги стига до него, ако, разбира се, не падне духом.

Нещо, което, като се замисли човек, си е напълно вярно и е добре да го има на ум в моменти на изпитание — като например морбили, математика, наказания в училище. Или когато се чувства изоставен и си мисли, че вече никой никога няма да го обича, или пък той вече не би могъл отново да обича някого.

— Ура — внезапно извика Питър. — Ето го краят на тунела — изглежда точно като дупчица от карфица в черна хартия, нали?

Дупчицата от карфица ставаше все по-голяма. По страните на тунела падаха сини светлини. Децата вече можеха да видят чакълестата пътечка, която се простираше пред тях. Въздухът ставаше все по-топъл и по-свеж. Още двайсетина крачки и те изскокнаха навън, под добрата слънчева светлина, сред зелените дървета от двете страни на линията.

Филис пое дълбоко дъх.

— Никога вече няма да стъпя в тунел, никога, докато съм жива — закле се тя, — дори и да има двайсетстотин хиляди милиона кучета с червени фланелки и счупени крака вътре.

— Я не откачай — каза Питър, както обикновено. — Все някога ще ти се наложи.

— Мисля, че постъпих много храбро като влязох в тунела — похвали се Филис.

— Ами — отвърна Питър, — ти влезе не от храброст, а защото Боби и аз влязохме. А сега се чудя къде ли е най-близката къща? От тези дървета нищо не се вижда.

— Ей там стърчи покрив — посочи Филис напред по линията.

— Това е блокпостът — каза Питър, — а нали знаеш, че е забранено да се разговаря със стрелочника, когато е дежурен.

— Влизането в оня тунел сигурно е много по̀ забранено, но ние влязохме, нали — отвърна Филис и хукна по линията.

На Питър не му оставаше нищо друго, освен да я последва.

Слънцето прежуряше силно и двете деца бяха останали без дъх, когато стигнаха постройката. Протегнаха вратлета, за да надникнат в отворените прозорци на блокпоста и извикаха: „Ей! Има ли някой!“.

Но никой не отговори. Децата заобиколиха сградата и се изкачиха по няколко стъпала. Те надникнаха през отворената врата. Стрелочникът седеше на един стол. Беше се облегнал на стената с отпусната настрани глава и отворена уста. Спеше дълбоко.

— Боже господи! — извика Питър. — Събудете се! — Момчето знаеше от Пъркс, че ако стрелочникът заспи на дежурство, рискува да загуби работата си, и това бе най-малката опасност, защото би могла да стане ужасна катастрофа.

Стрелочникът не помръдна. Тогава Питър се приближи и го разтърси. Човекът отвори очи и бавно се разсъни, като се прозяваше и протягаше. Но изведнъж, вече буден, скочи на крака, хвана се за главата „като побъркан“, както разправяше после Филис, и извика:

— Боже господи! Колко е часът?

— Дванайсет и тринайсет минути — каза Питър, като погледна големия часовник, който висеше на стената.

Човекът също погледна часовника, хвърли се към лостовете на стрелките и ги дръпна — веднъж в едната и веднъж в другата посока. Един електрически звънец иззвъня — релсите изщракаха и човекът се отпусна на стола. Той беше много блед и по челото му бе избила пот „като големи капки роса по листата на бяло зеле“, пак според сравнението на Филис. А освен това трепереше и дишаше тежко, като след голямо усилие. Внезапно той коленичи и извика доста театрално:

— Благодаря на Бога, че дойдохте точно в този момент — о, благодаря на Бога! — Раменете му започнаха да се тресат, от очите му потекоха сълзи и той скри лице в своите големи космати лапи.

Това поведение силно изненада децата.

— О, не плачете — опита се да го успокои Филис. — Вече всичко е наред — и тя го потупа по голямото, широко рамо, докато Питър добросъвестно тупаше другото.

Но стрелочникът изглеждаше сломен и се наложи децата да го успокояват дълго време, преди той да извади кърпичката си — червена с бледоморави цветчета по нея и да избърше очите си и да проговори. В този миг един влак прогърмя край тях.

— Иде ми да потъна в земята от срам — каза огромният стрелочник, когато спря да плаче. — Да заспя като бебе! — После внезапно доби сърдит вид: — А вие всъщност какво правехте тук горе? Не знаете ли, че е забранено?