Едит Несбит - Децата от гарата

— Какво да правим, за бога! — каза Питър.

— Идете до най-близката къща и повикайте помощ — сети се Боби. — Тичайте!

— Да, това е единственото, което можем да направим — съгласи се Питър.

— Ако го хванеш за краката, а Фил и аз го вдигнем откъм главата, може да го примъкнем в шахтата — продължи Боби.

Предложението изглеждаше разумно. И може би за страдалеца беше по-добре, че бе припаднал наново.

— Сега — каза Боби, след като го довлякоха в шахтата, — аз ще остана с него. А вие побързайте, защото това парче свещ няма да гори още дълго.

— Не мисля, че мама би одобрила да те оставя тук — колебаеше се Питър. — Нека аз да остана, а вие с Фил вървете.

— Не, не! — Боби бе категорична. — Вървете с Фил, а ти ми остави ножа си. Ще се опитам да му смъкна обувката, преди да е дошъл в съзнание отново.

— Надявам се, че постъпваме правилно — каза Питър.

— Разбира се, че е правилно — отговори Боби нетърпеливо. — Какво друго да направим? Да го оставим тук съвсем сам в тази тъмница? Побързайте, това е всичко.

И те забързаха.

Боби наблюдаваше как тъмните им фигурки се отдалечават и на слабата светлинка от свещицата изпита чувството, че е пропаднала вдън земя. Помисли си, че вече знае как се чувстват монахините, зазидани живи в манастирските стени. Изведнъж потрепери от страх.

— Не ставай глупаво малко момиче — каза си тя. Боби винаги много се гневеше, когато някой друг я наречеше „малко момиче“, дори ако прилагателното пред това словосъчетание не беше „глупаво“, а „хубаво“, „добро“ или „умно“.

Тя закрепи малката свещ на една счупена тухла близо до краката на момчето. После разтвори ножчето на Питър. Това винаги ставаше трудно — ножчетата за половин пени обикновено изобщо не могат да се отворят. Този път Боби успя, но си счупи нокътя на палеца и ужасно я заболя. После сряза връзката и изу обувката на момчето. Опита се да издърпа и чорапа му, но кракът бе страхотно подпухнал и затова тя разряза и чорапа — много бавно и внимателно. Беше хубав чорап и тя се зачуди кой ли го е плел. Сигурно майката на момчето. Сега навярно вече се тревожеше за него, и какво щеше да й бъде, когато го занесяха вкъщи със счупен крак.

— Глупаво малко момиче — повтори си Боби и се почувства малко по-добре. — Горкият му крак.

— Къде съм — попита внезапно момчето.

— Свести се — зарадва се Боби. — Вече си по-добре! Стискай зъби и търпи. Още малко! И, моля те, не припадай отново!

Тя бързо навлажни кърпичката си с мляко и я разстла върху горкия му крак.

— О, боли — извика момчето, като се сви. — О, не, всъщност така е по-добре наистина.

— Как се казваш? — попита го Боби.

— Джим.

— А аз — Боби.

— Това е момчешко име.

— Е, цялото ми име е Роберта.

— Нямаше ли и други тук преди малко?

— Да, Питър и Фил — те са ми брат и сестра. Отидоха да доведат помощ.

— Ама че странни имена — все момчешки.

— Да, ще ми се да бях момче.

— Ти си смела съвсем като момче. Защо не отиде с другите?

— Някой трябваше да остане с теб — отговори Боби.

— Знаеш ли какво ще ти кажа, Боби — надигна се Джим, — ти си страхотна. Дай да ти стисна ръката.

Той протегна ръка в червена фланела и Боби я стисна.

— Не искам да я раздрусвам — обясни тя, — защото тя ще раздруса и тебе, а това ще раздруса горкия ти крак, а от това ще те заболи. Имаш ли носна кърпа?

— Не ми се вярва. — Джим започна да рови в джоба си. — А, имам. За какво ти е?

Тя я взе, навлажни я с мляко и я сложи на челото му.

— Това е приятно — каза той, — какво е?

— Мляко — каза Боби. — Нямаме вода…

— Ти си страхотна милосърдна сестра — похвали я Джим.

— Правя понякога такъв компрес на майка ми, когато е болна — обясни Боби, — не с мляко, разбира се, с одеколон или оцет, или с вода. А сега мисля, че трябва да изгася свещта, защото ще ни трябва светлина за изнасянето ти.

— Свети Георги ми е свидетел! — каза той. — Та ти мислиш за всичко.

Боби духна свещта. Не можете да си представите колко черна беше тъмнината.

— Виж какво, Боби — обади се Джим, — не се ли страхуваш от тъмното?

— Не… не много…

— Хайде да си държим ръцете — предложи момчето и това наистина си беше голям жест от негова страна, защото той, като повечето момчета на неговата възраст, мразеше външните прояви на чувства като целувките и държането на ръце например. Наричаше подобни неща „лиготии“ и ги презираше.

Сега, когато голямата силна ръка на момчето държеше нейната, мракът бе по-поносим за Боби. А момчето, хванало нейната малка, гладка ръчичка, с учудване откри, че всъщност съвсем не е неприятно, както бе очаквал. Тя се опитваше да поддържа разговора, за да „му отвлече вниманието“ от неговите страдания, но да поддържаш разговор на тъмно е изключително трудна работа и затова скоро настана тишина. И на двамата започна да им става студено.