Едит Несбит - Децата от гарата

— Това наистина е дракон — изплака Филис, но никой не я чу.

Земята се разтресе и една дълга ослепителна светкавица от осветените вагони ослепи очите им. Влакът префуча, като звънтеше, трещеше и ехтеше в сводестия покрив на тунела, обгърнат в гъст пушек и вълна от топъл въздух. Филис и Боби се вкопчиха една в друга. Даже Питър хвана Боби за ръката, „в случай че Боби се изплаши“, както обясняваше по-късно.

И тогава грохотът намаля, мярнаха се червените буферни фенери и с едно последно изсвистяване влакът излезе от тунела. Под влажния, сълзящ свод отново се възцари тишина.

— О! — въздъхнаха децата.

Питър се опитваше да запали късчето свещ с трепереща ръка.

— Да тръгваме — каза той, но трябваше да се изкашля, преди да заговори с естествения си глас.

— О — каза разтрепераната Филис, — ами ако този с червената фланела е бил на релсите!

— Трябва да проверим — каза Питър.

— Не може ли да се върнем и да извикаме някой от гарата? — попита Филис.

— На теб добре ли щеше да ти бъде да чакаш сама тук? — попита Боби строго и, разбира се, това реши въпроса.

И така, тримата навлязоха още по-навътре в сгъстяващата се тъмнина на тунела. Питър водеше колоната като държеше свещта високо, за да осветява пътя. Восъкът капеше по пръстите му и полепваше по ръкава.

Не бяха изминали повече от сто и петдесет ярда от шахтата, когато Питър рязко спря, а после се втурна напред. Момичетата също се разбързаха, Филис зърна нещо червено до стената и стисна здраво очи. На завоя, до линията, която идваше откъм града, седеше момчето с червената фланела. Бе облегнало гръб на стената, ръцете му висяха отпуснато, а очите му бяха затворени.

— Това червеното кръв ли беше? — питаше Филис като стискаше още по-здраво клепачи. — Убит ли е?

— Глупости! — отвърна Питър. — Забрави ли, че фланелата му е червена. Само е изгубил съзнание. Какво, за бога, да правим сега?

— Можем ли да го преместим? — попита Боби.

— Не зная, много е едър.

— Ами ако наплискаме челото му с вода — предложи Филис. — Да, знам, че няма вода, но и млякото е мокро. Имаме цяла бутилка.

— Добре — съгласи се Питър. — Доколкото знам, в подобни случаи им разтриват ръцете и повтарят: „Свести се! Кажи нещо!“.

И така, Питър започна да разтрива ръцете на момчето с червената фланела. Боби мокреше челото му с топлото мляко, а Филис повтаряше умолително:

— Свести се! Кажи нещо! Свести се де!

Децата се суетяха над припадналото момче, което все така седеше отпуснато, със затворени очи и бледо лице.

— Да намокрим и ушите му с мляко — предложи Боби.

И те намокриха ушите му, а част от млякото потече по врата му и влезе под червената фланела. И тогава момчето въздъхна, отвори очи, после ги затвори отново и каза с много слаб глас:

— Няма ли да млъкнете!

— О, не е мъртъв — извика Филис. — Знаех си, че не е — и тя се разплака.

— Защо плачеш? Нищо ми няма — каза момчето.

— Изпий това — нареди Питър строго, пъхайки бутилката с мляко в устата му.

Момчето се задави и част от млякото се разля:

— Какво е това?

— Мляко — обясни Литър. — Не се бой, в приятелски ръце си. Фил, веднага престани да плачеш.

— Наистина го изпий — каза Боби внимателно. — Ще ти помогне.

И той отпи, а тримата го гледаха напрегнато.

— По-добре съм — съобщи момчето след малко. — Дори си спомних как се озовах тук. — То се опита да стане, но веднага се отпусна назад със силен стон. — Ама че беля! Струва ми се, че съм си счупил крака.

— Падна ли? — попита Филис, подсмърчайки.

— Не, разбира се, да не съм някакво хлапе — възмути се момчето. — Някаква тел ме спъна и когато се опитах да стана, не можах да се задържа прав. Седнах и явно съм припаднал от болка. О, дявол да го вземе, наистина ме боли. А вие как се оказахте тук?

— Видяхме ви да влизате в тунела и после пресякохме хълма, за да видим как излизате. И останалите наистина излязоха — всички, с изключение на тебе. Така че ние сме спасителната експедиция — обясни гордо Питър.

— Не ви липсва смелост — отбеляза момчето.

— О, това не е нищо — махна с ръка Питър. — Мислиш ли, че би могъл да вървиш, ако ти помагаме?

— Бих могъл да опитам — каза момчето.

И то наистина опита. Но можа да застане само на един крак — другият се влачеше по много неприятен начин.

— Вижте, нека да седна. Много ме боли — произнесе момчето. — Мисля, че умирам… — и то затвори очи.

Децата тревожно се спогледаха.