Едит Несбит - Децата от гарата

С обич

Оставам Ваша любяща малка приятелка

Роберта

П. П. Мама щеше да Ви прати много поздрави, ако знаеше, че Ви пиша — но няма смисъл да й казвам, в случай че не можете да направите нищо. Но аз знам, че можете.

От Боби с най-добри чувства

Тя бе изрязала статията за съдебния процес срещу баща й и я бе сложила в един плик с писмото.

На гарата предаде писмото на началника, за да го предаде на стария господин на следващата сутрин.

— Къде беше? — извика Питър, седнал заедно с Филис върху стобора на градината.

— На гарата, разбира се — отговори Боби. — Подай ръка, Пит.

Тя стъпи върху бравата на портата, а Питър й помогна да се изкачи.

— Какво е станало, за бога? — попита тя, когато се настани на стобора, защото Филис и Питър бяха много, много кални. Между двамата имаше буца мокра глина, а на коленете им — по една плоча. До Питър бяха подредени няколко странни овални предмета, които силно напомняха дебели наденички, кухи и запечатани от единия си край.

— Това са гнезда — обясни Питър, — лястовичи гнезда. Ще ги изпечем в пещта и ще ги окачим с връвчици под стряхата на пристройката.

— Да — намеси се Филис, — цяло лято ще събираме вълната, която се закача по трънаците и напролет ще застелем гнездата с тях. Колко доволни ще бъдат лястовичетата тогава!

— Често съм си мислил колко малко правят хората за безсловесните твари — каза Питър с добродетелно изражение. — Чудя се наистина как досега никой не се е сетил да прави гнезда за бедните лястовички.

— Ако всичко бе измислено — обясни Боби, — нямаше да е останало нищо за нас.

— Погледни гнездата, нали са много хубави? — Филис се пресегна през Питър, за да хване едно от тях.

— Внимавай, Фил — извика брат й. Но беше прекалено късно, нейните силни малки пръстчета вече бяха смачкали гнездото.

— Видя ли сега — разсърди се Питър.

— То си беше едно от моите — взе да се оправдава Филис, — така че няма какво да се караш, Пит. Ето, нали изписахме инициалите си върху гнездата. Така лястовичките ще знаят кого да обичат и помнят с добро.

— Лястовиците не могат да четат, глупаче — подразни я Питър.

— Откъде знаеш? — попита Филис.

— Всеки знае това.

— А защо тогава на коледните картички и на валентинките 13винаги ги рисуват с писма на шийките? Как знаят къде да отлетят с писмото, ако не могат да прочетат адреса?

— Това е само на картинка. Ти да си виждала някога лястовичка с писмо на шийката?

— Е, не, но съм виждала гълъб, само че при тях писмата са вързани на крачетата…

— Знаете ли — прекъсна я Боби, — че утре организират гоненица?

— Кои ще участват? — попита Питър.

— Учениците от прогимназията. Пъркс мисли, че заекът първо ще бяга по траверсите. Ние можем да следим състезанието като вървим по височината над железопътната линия.

Гоненицата се оказа много по-увлекателна тема за разговор от читателските възможности на лястовичките.

На следващата сутрин майка им позволи да си вземат обяда и да прекарат на открито целия ден, за да гледат гоненицата.

— Ще видим и докъде е стигнало разчистването на свлачището — каза Питър.

Скалните отломки и тоновете пръст бяха прекъснали линията и бе нужно много време, за да бъде възстановена. Децата често ходеха да наблюдават работниците, които използваха такива интересни предмети като лопати, мотики, каменарски чукове и бутаха ръчни колички по пътечки от талпи. Вечер работниците запалваха огън в железни гърнета с кръгли дупки и ги окачаха край работната зона за през нощта. Децата, разбира се, никога не излизаха нощем. Но веднъж, по здрач, Питър изпълзя на покрива през капандурата на спалнята и видя червените светлинки в далечината.

Децата приближиха свлачището и гледката на сновящите навсякъде работници напълно измести гоненицата от съзнанието им. Така че подскочиха от изненада, когато един задъхан глас извика зад тях: „Дръпнете се, моля“. Това бе заекът — едно кокалесто момче с дълги крайници и тъмен перчем, полепнал по мокрото му чело. Каишката на чантата с късчетата хартия бе преметната през рамото му. Децата се отдръпнаха назад. Заекът хукна по линията и работниците се подпряха на лопатите си да погледат. Момчето тичаше равномерно, стигна до отвора на тунела и изчезна в него.

— Това е в разрез с местните закони — каза майсторът.

— Какво ти влиза в работата? — отвърна най-възрастният работник. — Аз винаги съм казвал — живей си и остави и другите да си живеят. Нали и ти някога си бил млад, господин Бейтс?