Едит Несбит - Децата от гарата

Майката седна до Питър, който бавно се съвземаше. Миеше стъпалото му със студена вода и му говореше нежно. А Боби приготви чай.

„Това е всичко, което мога да направя — помисли си тя. — О, ами ако Питър умре или остане инвалид за цял живот. Аз съм виновна!“

Тя стоеше до задната врата, размишлявайки върху тези мрачни перспективи.

— По-добре да не бях се раждала — каза тя на глас.

— Защо, за бога, какво се случило? — Пъркс стоеше до нея, носеше кошница, пълна с филизи и мека, пръхкава пръст.

— О, това сте вие — зарадва се Боби. — Питър си нарани крака с греблото — три огромни рани. И вината за това е отчасти моя.

— Едва ли е точно така, гарантирам ти — успокои я Пъркс. — Докторът видя ли го?

— Филис отиде да го извика.

— Ще се оправи, не се безпокой — каза Пъркс. — Ами че вторият братовчед на баща ми се наниза на вила право в корема и се оправи напълно за няколко седмици. Само дето оттогава малко го удари в главата. Ама викат, че това станало, щото слънчасал на полето, а изобщо не било от вилата. Добре си го спомням. Добряк беше, ама малко улав, дето се вика.

Боби не се почувства много обнадеждена.

— Е, добре — продължи Пъркс, — едва ли точно сега ти е до градинарство. Покажи ми къде е твоята градинка — да бодна цветята вместо теб. И ще се навъртам наоколо, ако може, та да видя доктора като излиза и да го чуя какво ще каже. Горе главата, госпожичке. Залагам една лира, че не се е наранил лошо, дума да не става.

Но не беше така. Докторът дойде, прегледа крака, превърза го и каза, че Питър не трябва да стъпва на него поне седмица.

— Няма да окуцее и да ходи с патерици, нали?

— Леле боже, не! — отговори доктор Форест развеселено. — Ще подскача пъргаво, както винаги, след не повече от две седмици. Не се тревожи!

Майката излезе да изпрати доктора до портата и да получи последни инструкции от него. Филис пълнеше чайника, за да направи чай, а Питър и Боби се оказаха насаме.

— Той каза, че няма да окуцееш — каза Боби.

— О, разбира се, че няма.

— О, Питър, наистина съжалявам — почти проплака Боби.

— Няма нищо. — Питър бе много мрачен.

— Вината беше изцяло моя.

— Глупости — каза Питър.

— Ако не се бяхме скарали, това нямаше да се случи. Знаех си, че не трябва да се караме.

— Стига лиготии — прекъсна я Питър. — Можех да си ударя крака с мотиката или да си отрежа пръстите със сламорезачката, или пък някой фойерверк да ми отнесе носа. Щях да се нараня точно по същия начин, без значение дали сме се карали, или не.

— Но аз знаех, че не бива да се караме — каза Боби, обляна в сълзи, — а сега ти си ранен и…

— Виж какво — прекъсна я Питър решително, — просто млъкни. Ако продължаваш така, ще се превърнеш в ужасна малка лигла от Неделното училище, хубаво да знаеш.

— Не смятам да ставам лигла. Но е толкова трудно да не бъдеш такава, когато наистина се опитваш да бъдеш добра.

(Любезният читател вероятно познава тази трудност.)

— Остави това — каза Питър, — дяволски добре стана, че не пострада ти. Радвам се, че се случи на мене. Я си представи да беше ти на мое място — щеше да лежиш в канапето с вид на страдащ ангел, а около теб да се върти разтревоженото семейство.

— Нямаше да бъде така — каза Боби.

— Точно така щеше да бъде — каза Питър.

— Казвам ти, че нямаше.

— Казвам ти, че щеше.

— О, деца — каза майката от вратата. — Кога успяхте отново да се карате?

Следващите дни Питър прекара на легло, което му се струваше твърдо и неудобно въпреки всичките възглавнички. Беше ужасно да не можеш да излезеш навън. Преместиха леглото му до прозореца и оттам Питър можеше да вижда пушека от влаковете, които се виеха по протежение на долината. Но не можеше да види самите влакове.

В началото на Боби й беше доста трудно да бъде постоянно мила към него, от страх да не я вземе за лигла. Майката седеше до него, когато сестрите му бяха навън. Тя често му казваше, че е смело момче и Питър стискаше зъби, дори когато болката в крака беше много силна, особено нощем.

Похвалите много помагат на хората понякога.

Имаше и посетители. Господин Пъркс се отби да пита как е Питър, същото направиха и началникът на гарата, и няколко души от селото. Но въпреки посещенията времето минаваше мъчително бавно.

— Ех, така ми се иска да прочета нова книга — каза един ден Питър. — Нашите съм чел по петдесет пъти.

— Ще ида до доктора — предложи Филис. — Той със сигурност трябва да има някакви.

— Сигурно са само за болести — предположи Питър.