Едит Несбит - Децата от гарата

— Не мога да върна количката, Бърт — заговори госпожа Пъркс твърдо, — и няма да го направя. Така че не ме карай…

— Нищо не те карам — каза Пъркс навъсено.

— После лопатата — продължи Боби. — Господин Джеймс сам я направи за вас. И каза… къде е листчето? О, да, ето го! Той каза: „Предайте на господин Пъркс, че за мен е удоволствие да направя нещо за толкова достоен човек като него“ — и после добави на шега, че му се щяло да подкове вашите и своите собствени деца като кончета — защото децата късали бързо обувките си.

— Джеймс си го бива — възкликна Пъркс.

— А сега медът — разбърза се Боби, — и връзките за обувки. Той каза, че уважавал такива хора като вас, дето никога не вземали на вересия… и касапинът каза същото. А старата жена от къщичката при бариерата си спомни, че неведнъж сте й помагали в градината, когато сте били момче — а на каквото си постелеш, на такова ще легнеш — не разбирам какво точно искаше да каже. И всеки, който даваше по нещо, казваше, че ви харесвал и идеята ни била много добра. И никой не спомена за милостиня или нещо подобно. А старият господин даде на Питър една златна лира за вас и каза, че сте човек, който си знае работата. Аз си мислех, че ще се зарадвате, като разберете колко ви обичат хората. Никога през живота си не съм била толкова нещастна. Довиждане. Надявам се, че някой ден ще ни простите…

Тя не можа да продължи и се обърна да си върви.

— Спрете — обади се Пъркс, все още с гръб към тях. — Вземам си назад всяка дума, която казах за вас. Нел, сложи чайника.

— Ние ще отнесем нещата, ако това ви е неприятно — обади се Питър, — но аз мисля, че всички ще бъдат ужасно разочаровани, а и ние също.

— Не ми е неприятно — Пъркс рязко обърна стола към тях, — не знам някога да съм бил по-радостен. Не толкова от подаръците, макар че те са първокласна колекция, а по-скоро от любезното отношение на съседите. Чу ли какво говорят, Нел?

— Аз мисля, че си заслужил това уважение — каза госпожа Пъркс, — а ти вдигна такава врява за нищо, Бърт, мен ако питаш.

— Не, не е така — Пъркс пак се навъси, — ако човек не уважава себе си, и другите няма да го уважават.

— Но вас всички ви уважават — каза Боби. — Всички съседи.

— Знаех си, че ще се зарадвате, когато наистина разберете — сияеше Филис.

— Ще останете за чая, нали? — Госпожа Пъркс беше възвърнала доброто си настроение.

Малко по-късно Питър вдигна тост за здравето на господин Пъркс. А господин Пъркс също с чай вдигна тост, който гласеше: „Дано венецът на приятелството бъде вечно зелен“ — нещо много по̀ поетично, отколкото някой бе очаквал от него.

— Страшно добри хлапета са тези — каза господин Пъркс на жена си, когато си легнаха.

— О, чудесни са, Господ да ги благослови — съгласи се жена му, — а ти се оказа най-грубият сладур, който някога е съществувал. Засрамих се от тебе — сериозно ти казвам…

— А не трябваше, сладката ми. Аз омекнах веднага, щом разбрах, че не е милостиня. Но милостинята е нещо, което не мога да понасям.

Това празненство направи щастливи много хора. Господин и госпожа Пъркс — с хубавите думи на съседите; малките им дечица — с подаръците; тримата от Трите комина — с несъмнения, макар и трудно постигнат успех на техния план. А госпожа Рансъм се радваше от сърце всеки път, когато видеше дебелото бебе на семейство Пъркс в количката.

На другия ден Нел направи голяма обиколка — посети всички, за да им благодари за хубавите подаръци. И след всяко посещение си тръгваше с усещането, че има още един приятел, по-добър, отколкото е предполагала.

— Да — каза Пъркс замислено, — не е толкова важно какво излиза, а какво си искал да направиш, тъй смятам аз.

Когато се преселиха в Трите комина, децата говореха много за баща си. Питаха какво ли прави, къде е, кога ще се върне. Майката винаги отговаряше на въпросите им, доколкото можеше. Но с течение на времето децата започнаха да говорят все по-малко за него. Боби бе усетила почти от самото начало, че по някаква неизвестна причина тези въпроси натъжаваха майка й. Малко по малко и останалите започнаха да усещат това, макар и да не го разбираха.

Един ден, когато майка им имаше толкова работа, че не можеше да си даде и десетминутна почивка, Боби й занесе чая в голямата стая, която бяха нарекли „мамината работилница“. В нея почти нямаше мебели. Само една маса, стол и килимче. Но винаги имаше големи гърнета с цветя на первазите и върху полицата на камината. Децата се грижеха за това. А през трите големи прозореца без завеси се виждаше прекрасната шир на ливадите и мочурищата, теменужените хълмове в далечината и постоянно променящото се небе.