Едит Несбит - Децата от гарата

— Ето ти чая, мамичко — каза Боби. — Изпий го, докато е горещ.

Майката остави писалката сред листата, които бяха пръснати из цялата маса. Всички бяха покрити с нейния равен и красив почерк. Тя зарови пръсти в косата си и затвори очи.

— Горкичката ти глава — съжали я Боби. — Боли ли те?

— Не… да… не много — отговори майката. — Боби, мислиш ли, че Питър и Фил са започнали да забравят татко?

— Не — отвърна Боби възмутено. — Защо мислиш така?

— Вече никой от вас не го споменава.

Боби пристъпи нерешително от едното краче на другото.

— Ние често си говорим за него, когато сме сами.

— Но не и пред мене — каза майката. — Защо?

На Боби не й беше лесно да обясни.

— Аз… — започна тя и млъкна. После отиде до прозореца и се загледа навън.

— Боби, ела при мен — повика я майка й тихо. Майката я прегърна и облегна глава на рамото й. — Е, сега, опитай се да ми кажеш, мила.

Боби се колебаеше.

— Кажи на мама.

— Ами мислех, че си толкова тъжна, защото татко го няма. Когато отварях дума за него, ти ставаше още по-тъжна. Затова спрях да го правя.

— А другите?

— Не зная за другите — отвърна Боби. — Никога не съм им казвала за това. Но предполагам, че чувстват същото като мене.

— Боби, мила — започна майката, все още облегнала глава на рамото й, — ще ти кажа нещо. Баща ти е в голяма беда, ужасна, по-лоша от всичко, което можеш да си помислиш. Затова в началото наистина ме болеше, когато ви слушах да си говорите за него, сякаш нищо не се е случило. Но би било още по-страшно, ако го забравите. Това би било най-лошото.

— Бедата… — започна Боби колебливо, — бедата… тя нали няма да продължи завинаги?

— Не — отвърна твърдо майка й, — лошото ще свърши, щом татко се върне отново при нас.

— Много бих искала да можех да те успокоя — каза Боби.

— О, миличка, ти мислиш, че не го правиш? Какво щеше да стане с мен, ако не беше ти… ти и другите? Мислиш ли, че не съм забелязала колко послушни сте станали. Вече не се карате, както преди… и всички онези мили малки неща, които правите за мене — цветята, чистенето на обувките, това, че се хвърляте да ми оправите леглото сутрин?

Боби наистина понякога се чудеше дали майка й забелязва тези неща.

— А сега трябва да си продължа работата, мила. Не казвай нищо на другите.

Тази вечер, преди да си легнат, вместо да им почете, майката им разказа за игрите, на които тя и баща им играели, когато били малки и живеели в съседни къщи на село. Това бяха истории за приключенията на баща им и нейните братя, когато всички те били малки момчета. Историите бяха много весели и децата се заливаха от смях.

— Чичо Едуард е умрял, преди да порасне, нали? — попита Филис, когато майката запали свещите в спалнята.

— Да, мила — отговори майка й. — Беше такова смело момче и страшно си падаше по приключенията. Винаги правеше бели и въпреки това всички много го обичаха. А чичо ти Реджи е в Цейлон, да, и татко ти също е далече. Но съм сигурна, че всички те се радват, задето ни е толкова весело, когато си говорим за белите, които някога са правили. Ти как мислиш?

— Не и чичо Едуард — каза Филис учудено. — Той нали е на небето.

— И през ум да не ти минава, че той е забравил за нас и за добрите стари времена, само защото Господ го е прибрал при себе си. Не, той помни всичко така, както и аз. Той само е далеч от нас за известно време. Ние ще се видим някой ден.

— И с чичо Реджи — попита Питър, — и с татко?

— Да — каза майката. — И с чичо Реджи, и с татко също. Лека нощ, миличките ми.

— Лека нощ — отговориха и трите деца.

Боби прегърна майка си по-силно от обикновено и прошепна в ухото й:

— О, мамичко, толкова те обичам… наистина… наистина…

Когато угасиха светлината, Боби премисли всичко отново. Опитваше се да не мисли каква ще да е голямата беда. Но това не й се удаваше. Баща й не беше умрял — като бедния чичо Едуард — така бе казала майка й. Не беше и болен, защото в такъв случай майка й щеше да бъде при него. Бедата не беше и в това, че са бедни. Боби знаеше, че става дума за нещо, което е по-близо до сърцето, отколкото могат да бъдат парите.

„Мама е забелязала, че вече не се караме толкова — помисли си тя на заспиване. — Ще продължим да се държим така.“

Но, уви, всеки божи ден между нея и Питър възникваше нещо, което Питър наричаше „първокласна кавга“.

Не беше минала и седмица от разговора в „работилницата“, когато децата помолиха майка си да им определи по една част в градината, само за тях. Тя се съгласи и южната леха под прасковата бе разделена на три и им бе позволено да посадят там всеки каквото си поиска.