Едит Несбит - Децата от гарата

— Излизайте! — нареди Пъркс. — Излизайте и казвайте защо е всичко това. Някога да съм ви се оплаквал, че съм закъсал, та да ми подхвърляте тая милостиня?

— Мислех си, че ще се зарадвате — взе да обяснява Филис. — Но вече никога, до края на живота си, няма да се опитам да зарадвам когото и да било. Няма.

И тя избухна в сълзи.

— Не искахме да направим нищо лошо — каза Питър.

— Не е толкоз важно какво искаш, а какво излиза — тросна се Пъркс.

— О, недейте така! — намеси се Боби, като се опита да бъде по-смела от Филис и по-красноречива от Питър. — Мислехме, че това ще ви хареса. Ние винаги получаваме подаръци за рождените си дни.

— О, да — каза Пъркс, — от собствените си роднини, туй е различно.

— Не — отговори Боби, — не от собствените си роднини. Всички слуги вкъщи също ни подаряваха разни неща, а и ние на тях, когато те имаха рождени дни. А на моя, на който мама ми подари брошката, дето прилича на лютиче, госпожа Вини ми подари две хубави стъклени канички и никой не си помисли, че ни подхвърля милостиня.

— Ако това тук бяха стъклени канички — отвърна Пъркс, — нямаше да придирям. Но това, дето тук има купища и купища подаръци, не мога да го понеса. Не.

— Но те не са всичките от нас — обясни Питър. — Само забравихме да поставим надписите. Те са от разни хора в селото.

— И на кой му хрумна това, искам да знам? — попита Пъркс.

— На нас, защо? — изхлипа Филис.

Пъркс седна тежко на стола и ги погледна по начин, който Боби по-късно описваше като „угаснал поглед на мрачно отчаяние“.

— Значи сте обикаляли из селото и сте разправяли на съседите, че не можем да свържем двата края? Е, добре, колкото можахте, ни злепоставихте пред тях. А сега вече можете просто да си приберете кутията с фокусите и да я върнете там, отдето е дошла. Много съм ви задължен, няма що. Не се и съмнявам, че сте го направили с добри намерения, но, ако нямате нищо против, смятам вече да не се водим приятели.

И той демонстративно обърна стола така, че се оказа с гръб към децата. Краката на стола изскърцаха неприятно върху тухления под.

Внезапно Боби каза:

— Вижте какво, това е направо ужасно.

— Тъй викам и аз — подметна Пъркс, без да се обърне.

— Тръгваме си — продължи Боби отчаяно, — щом искате… Не сте длъжен да ни бъдете приятел повече, щом не желаете, но…

— Ние обаче винаги ще ви бъдем приятели, колкото и лош да сте към нас — и Филис подсмръкна сърцераздирателно.

— Не плачи — нареди й Питър.

— Но преди да си тръгнем — продължи Боби отчаяно, — нека само ви покажем етикетчетата, които надписахме, за да ги закачим отстрани на подаръците.

— Не искам да гледам никакви етикетчета — сопна се Пъркс, — освен тези за багаж на гарата. Мислите ли, че толкоз време я карам почтено и без дългове с парите, дето изкарвам, а Нел взима да пере на хората вкъщи — за да станем накрая за посмешище пред всичките си съседи?

— За посмешище? — възмути се Питър. — Та вие нищо не знаете за съседите си.

— Вие сте един много сприхав господин — изхленчи Филис. — Знаете, че веднъж вече сбъркахте, когато ни обвинихте, че не сме ви били казали тайната за руснака. Оставете Боби да ви прочете етикетчетата!

— Добре. Давайте! — изпъшка Пъркс.

— И така — започна Боби, като ровеше листчетата в натъпканото си джобче, — ние записахме това, което всеки казваше, когато даваше своя подарък.

Госпожа Пъркс бе плакала без прекъсване от мига, в който мъжът й бе отворил вратата на банята. Сега пое дъх, покашля се и каза:

— Не се разстройвайте, госпожичке. Ако не той, аз поне разбирам, че искахте да направите нещо хубаво.

— Може ли вече да чета етикетчетата? — Боби беше подредила листчетата в спретната купчинка. — Първо от мама. Тя каза: „Малко дрешки за децата на госпожа Пъркс. Ще намеря някои от дрешките, които са омалели на Филис, стига да сте сигурни, че господин Пъркс няма да се обиди и няма да го приеме като милостиня. Ще се радвам да направя нещо, макар и малко, за него, задето е толкова добър към вас. Не мога да направя повече, защото и ние самите сме бедни“.

Боби направи пауза.

— Това е добре — обади се Пъркс, — майка ви е дама по рождение. Ще приемем малките престилчици и другите дреболии, Нел.

— Следват количката, френското грозде и бонбоните — обяви Боби. — Те са от госпожа Рансъм. Тя каза: „Децата на господин Пъркс ще харесат бонбонките. А количката я купихме, когато се роди моята малка Еми. Ползвахме я едва шест месеца, а после вече количка не й трябваше. С радост ще я подаря на госпожа Пъркс. Ще й бъде в помощ за нейното момченце. Щях да й я дам и по-рано, ако можех да бъда сигурна, че ще я приеме от мен“. Тя изрично ме помоли да ви кажа, че това била количката на нейната малка Еми.