Едит Несбит - Децата от гарата

— Пъркс има цял куп списания от ония, дето остават по влаковете, след като са омръзнали на пътниците — сети се Боби. — Ще изтичам да му поискам.

И момичетата хукнаха в двете посоки.

Боби завари Пъркс зает с почистване на лампите.

— Е, как е младият господин? — попита той.

— По-добре, благодаря — отвърна Боби, — но ужасно скучае. Дойдох да ви питам дали нямате някакви списания, които бихте могли да му дадете.

— Ей на̀ — възкликна Пъркс, — как не ми дойде на ума досега? Точно тая сутрин се напъвах да намисля нещо, дето да го развлече, и не успях да измисля нищо по-добро от морско свинче. Един младеж, мой познат, ще го донесе днес следобед.

— Прекрасно! Истинско морско свинче! Той много ще се зарадва. Но и списанията ще му харесат.

— Там е работата — обясни Пъркс. — Току-що пратих повечето от тях на момчето на Снигсънови, дето сега се съвзема от пневмонията. Но са ми останали много илюстровани вестници.

Той се обърна към купчината вестници в ъгъла и измъкна едно тесте, шест инча дебело.

— Ето! Само ще ги вържа да не се разпилеят.

Той издърпа един стар вестник от купчината, разстла го на масата, загърна останалите с него и направи стегнат пакет.

— Тук — обясни той, — има много картинки и ако Питър реши да ги поразкраси с водните си боички или с пастелите си, или с каквото там има — защо пък не, оставете го, на мен не ми трябват.

— Много сте мил — каза Боби, взе пакета и тръгна.

Вестниците бяха тежки и когато чакаше на прелеза да мине влакът, тя подпря пакета върху бариерата. Тогава небрежно хвърли поглед към вестника, с който бе загърнат пакетът.

Изведнъж тя сграбчи пакета по-силно и сведе глава. Струваше й се, че сънува. Тя продължи да чете, краят на колонката бе откъснат и тя не можеше да прочете повече.

По-късно Боби не можеше да си спомни как е стигнала до Трите комина. Тя се вмъкна на пръсти в стаята си и заключи вратата. Тогава развърза пакета и прочете вестникарската колонка отново, седнала на ръба на леглото си, с вледенени ръце и крака и пламнало лице. След като прочете всичко, написано там, тя пое дълбоко дъх.

— Сега вече знам — каза тя.

Това, което бе прочела, бе под заглавието:

КРАЯТ НА СЪДЕБНИЯ ПРОЦЕС

СЪДЕБНОТО РЕШЕНИЕ

ПРИСЪДАТА

Името на човека, който бе осъден, бе името на баща й. Съдебното решение гласеше: „Виновен“. А присъдата бе: „Пет години каторга“.

„О, тате — прошепна тя, мачкайки силно вестника, — това не е истина. Не го вярвам. Ти не си го направил! Не си, не си, не си!“

Някой почука на вратата.

— Кой е? — попита Боби.

— Аз съм — обади се Филис. — Чаят е готов, а едно момче донесе на Питър морско свинче. Хайде, слез при нас.

И Боби слезе.

Сега вече Боби знаеше тайната. Бе я научила от страница на стар вестник. И тя трябваше да слезе за чая и да се преструва, че не се е случило нищо. Но още щом влезе в стаята, всички забелязаха зачервените й очи и пребледнялото лице, мокро от сълзи.

— Миличкото ми — извика майката, — какво, за бога, се е случило?

— Боли ме главата — каза Боби. И наистина така си беше.

— Нещо лошо ли се е случило? — попита майка й.

— Не — отвърна Боби и телеграфира на майка си с очи следното кратко съобщение: „Не пред другите!“.

Пиенето на чая не протече весело. Питър бе разстроен от очевидния факт, че се е случило нещо ужасно с Боби. Филис стисна ръката на сестра си под масата в знак на съчувствие, като при това си обърна чашата. Трябваше да се донесе парцал и да се избърше разлятото мляко — нещо, което малко помогна на Боби. Тя имаше чувството, че тази закуска никога няма да свърши. Най-после майката изнесе подноса с приборите и Боби я последва.

— Отиде да си признае — прошепна Филис на Питър. — Чудя се какво ли е направила.

— Сигурно е счупила нещо — предположи Питър, — но не трябва да се държи като глупачка заради това. Майка никога не ни се кара за такива неща. Чуй! Да, качват се по стълбите. Тя води мама горе, за да й покаже, че е счупила… каната за вода с щъркелите. Това е.

Боби отведе майка си в своята стая, заключи вратата и застина безмълвна.

През цялото време, докато пиеха чая, тя бе обмисляла какво да каже. Бе решила, че най-добре е да започне с кратко изречение като: „Зная всичко“ или „Всичко ми е известно“ или „Разкрих ужасната тайна“. Но сега, когато остана с майка си насаме, откри, че не може да каже нищо. Тя прегърна майка си и заплака отново. Все още не можеше да намери точните думи и повтаряше само: „Мамо! Мамо!“.