Едит Несбит - Децата от гарата

— Аз трябва да докладвам за това нарушение — каза майсторът.

— Защо да разваляме веселбата?

— Забранено е минувачи да пресичат линията под какъвто и да било претекст — промърмори майсторът неуверено.

— Той не е минувач — каза един от работниците.

— Нито пък е пресичал линията, той вървеше по нея — добави друг.

— Нито пък е измислял какъвто и да било претекст — добави трети.

— А и вече не се вижда — каза старият работник. — А човек не трябва да мисли за нещо, което не вижда.

В този момент, следвайки пътя на заека по пръснатите бели късчета хартия, дойдоха и кучетата. Те бяха трийсетина момчета и всички слязоха по стръмните стъпала по един, по двама, по трима, по шестима и по седмина. Боби, Филис и Питър ги преброиха, докато минаваха. Първите от тях се поколебаха пред черния тунел, но листчетата водеха навътре и по един, по двама, по трима, по шестима и по седмина те изчезнаха в тъмната му паст. Последният, облечен в червена вълнена фланела, сякаш угасна в тъмнината като свещица, духната от вятъра.

— Те не знаят с какво се наемат — каза майсторът. — Не е толкова лесно да тичаш на тъмно. Тунелът има два или три завоя.

— Мислите ли, че ще им трябва много време, за да го минат? — попита Питър.

— Няма да се учудя, ако им трябва час, че и повече.

— Тогава нека се качим на върха, за да ги видим как излизат от другия край — предложи Литър. — Ще стигнем много преди да са излезли.

Предложението изглеждаше добро и децата тръгнаха.

Изкачиха се по стръмните стъпала, откъдето бяха брали цветове на дива череша за гроба на малкото диво зайче. Когато застанаха с лице към хълма, през който бе прокопан тунелът, разбраха, че изкачването няма да е леко.

— Сякаш сме в Алпите — каза Боби, останала без дъх.

— Или Андите — изпъшка Литър.

— Като в Хими… как им беше името? — обади се Филис. — С върха Евърластинг 14. Ох, нека поспрем за малко.

— Потърпи — изпухтя Питър, — скоро ще стигнем.

Филис се съгласи да потърпи и те продължиха напред. Някъде торфът беше гладък и наклонът лек, някъде имаше камъни, които трябваше да прескачат и скали, които да катерят като се улавяха за клоните на дърветата. И така се изкачваха напред и нагоре, докато накрая застанаха на самия връх на хълма, където така често бяха мечтали да бъдат.

— Стой! — извика Питър и легна в тревата. Върхът представляваше гладка плоскост, покрита с торф и осеяна с мъхести скали и малки дръвчета офика.

Момичетата също легнаха.

— Имаме много време — каза задъхано Литър. — Изкачихме се.

След като си починаха достатъчно, седнаха и се огледаха наоколо. Боби извика:

— Погледнете!

— Какво? — каза Филис.

— Панорамата.

— Мразя панорамите — каза Филис, — а ти, Питър?

— Хубава е — рече той. — Погледнете акведукта! Крачи през цялата долина като гигантска стоножка. В далечината се виждат градове. Върховете на църквите стърчат като писалки от мастилница.

— И на мен ми харесва — обади се Боби. — Заслужаваше си катеренето.

— Гоненицата си заслужава катеренето — напомни Филис. — Нали заради нея тръгнахме.

— Имаме много време — успокои я Питър.

И наистина беше така. Защото, когато стигнаха над свода на тунела — те се бяха отклонили с няколкостотин ярда от предвижданията си и се наложи да пълзят по лицето на хълма — все още нямаше и следа от заека и кучетата.

— Те, разбира се, отдавна са минали — каза Филис, когато се облегнаха на тухления парапет над тунела.

— Не ми се вярва — обади се Боби, — но даже и да е така, тук е толкова хубаво. Можем да наблюдаваме как влаковете излизат от тунела като дракони от леговищата си. Никога досега не сме виждали влак отгоре.

— Е, това ще ни остане — въздъхна Филис примирено.

Мястото наистина беше невероятно. Оттук сводът на тунела изглеждаше много по-висок, отколкото бяха предполагали. Имаха усещането, че са на мост, обрасъл с храсти, пълзящи растения, треви и диви цветя.

— Момчетата са минали отдавна, знаех си аз — повтаряше Филис на всеки две минути, така че не успя нито да се зарадва, нито да се разочарова, когато Питър, надвесен през парапета, внезапно извика:

— Идват!

Децата се надвесиха над напечената от слънцето тухлена стена навреме, за да видят как заекът бавно излиза от сянката на тунела.

— Ето на̀! — зарадва се Питър. — Какво ви казвах? А сега ще излязат и кучетата.

Много скоро изскочиха и те — по един, по двама, по трима, по шестима и по седмина. Те също вървяха бавно и изглеждаха много уморени. Двама или трима бяха изостанали много след другите.