Едит Несбит - Децата от гарата

— Е — каза Боби, — това беше всичко, а сега какво ще правим?

— Ще идем в гората ей там и ще си похапнем — предложи Филис. — Оттам ще можем да ги наблюдаваме на мили разстояние.

— Не още — обади се Питър, — това не са всички. Още не е излязъл онзи с червената фланела. Нека го изчакаме.

Измина доста време, но момчето с червената фланела не се появи.

— О, хайде да обядваме — каза Филис. — Толкова съм гладна, че ме заболя коремът. Може да не си видял онзи с червената фланела, когато е излизал с останалите…

Но Боби и Питър бяха единодушни, че не са го видели.

— Хайде да слезем при входа на тунела — предложи Питър. — Може да го видим как идва. Предполагам, че му е прилошало и е спрял да си почине. Ти стой тука и гледай, Боб. Ще слезеш и ти, когато ти дам знак. Може да не го видим от дърветата, докато се спускаме надолу.

Боби изчака, докато й дадоха знак. И тогава тя също се смъкна по хлъзгавата пътека сред корени, покрити с мъх, и се присъедини към другите. От момчето с червената фланела все още нямаше и следа.

— О, нека хапнем нещо — проплака Филис. — Ще умра, ако продължавате така, и тогава ще ви бъде много мъчно.

— Дай й сандвичите, за бога. С пълна уста няма да говори толкова — каза Питър, все пак не съвсем грубо. — А може би — добави той, като се обърна към Боби, — не е зле и ние да хапнем по един сандвич. Може да се наложи да използваме всичката си сила. Не повече от един обаче. Нямаме време.

Боби не отвърна нищо, защото устата й вече бе пълна. И тя, като Филис, бе страшно гладна.

— Аз мисля — каза твърдо Питър, — че момчето с червената фланела е претърпяло злополука. Точно така е станало. Дори може би сега, докато си говорим тук, лежи проснат с глава на релсите, една беззащитна жертва за всеки минаващ влак…

— О, не говори като в роман — прекъсна го Боби, като изгълта остатъка от сандвича си. — Трябва да влезем в тунела. Фил, върви плътно зад мен, а ако се зададе влак, се прилепи към стената.

— Дай ми още един сандвич — помоли Филис, — и ще го направя.

— Аз влизам пръв — не й обърна внимание Питър и влезе.

Вие, разбира се, сте влизали в тунел? Локомотивът изпищява и внезапно шумът на летящия влак се изменя и става много по-силен. Пътниците вдигат прозорците и ги завързват с ремъците. Във вагона става тъмно като нощ, ако не светят лампи, разбира се. После лека-полека в тъмнината се прокрадва облачна белота, а след това виждате синя светлина по стените на тунела. После звукът на летящия влак се променя още веднъж и вие отново сте навън, под хубавото открито небе и пътниците пак развързват ремъците на прозорците. Стъклата, замъглени до едно от жълтото дихание на тунела, се спускат и вие отново виждате гоненицата на телеграфните жици покрай линията и подравнените глогови храсти, засадени на всеки тридесет ярда.

Така, разбира се, се преминава тунел, когато сте във влак. Но всичко е напълно различно, когато минавате пеша и стъпвате несигурно по хлъзгавите камъни и чакъла край релсите. Лигави, мътни вадички вода се стичат по вътрешността на тунела и забелязвате, че тухлите не са червени или кафяви, каквито са на входа, а лугаво, лепкаво, гадно зелени. Когато проговорите, гласът ви кънти, а светлината на слънцето постепенно изчезва и скоро около вас става съвсем тъмно.

От отвора на тунела все още струеше слаба светлина, когато Филис дръпна Боби за полата. Бяха изминали доста голямо разстояние като крачеха по траверсите.

— Искам да се върна — каза тя. — Тук не ми харесва. След малко ще стане тъмно като в рог. Няма да продължа в тъмното. Не ме интересува какво ще кажете, няма.

— Я не откачай — каза Питър. — Имам парче свещ и кибрит, а… Какво е това?

„Това“ беше един тих, подобен на бръмчене звук. Релсите започнаха леко да трептят. Бръмчащият звук ставаше все по-силен и по-силен, колкото повече се вслушваха.

— Това е влак — каза Боби.

— От коя посока идва?

Боби не можеше да определи.

— Пуснете ме да се върна — викаше Филис, като се боричкаше, за да се изкопчи от ръката на Боби.

— Не се бой — успокояваше я Боби. — Не е толкова опасно. Дръпни се назад.

— Елате — извика Питър, който се движеше с няколко ярда напред. — Бързо! Шахта!

Ревът на приближаващия влак сега заглушаваше всичко. Но Питър извика с всичка сила и Боби го чу. Тя помъкна Филис към шахтата, Филис се препъваше от уплаха, но успяха да я довлекат вътре и тримата се сгушиха в тъмната влажна шахта, докато влакът ревеше все по-силно и по-силно. Струваше им се, че ще оглушеят. Вече виждаха светлина по стените, която ставаше по-ярка с всеки изминал миг.