Едит Несбит - Децата от гарата

— О, мамо — извика тя, — налага се да слезеш долу. Намерихме едно „куче“ с червена фланелка в тунела, кракът му е счупен и го носят у дома.

— Би трябвало да го отнесат във ветеринарната лечебница — каза майката със загрижено лице. — Аз не мога да прибера сакато куче тук.

— Той не е куче, мамо, той е момче — разсмя се Боби.

— Тогава трябва да бъде заведен у дома при майка си.

— Майка му е умряла — обясни Боби, — а баща му е в Нортъмбърланд. О, мамо, нали ще бъдеш мила с него? Аз му казах, че съм сигурна, че ще искаш да го донесат вкъщи. Ти винаги си искала да помагаш на всички.

Майката се усмихна и въздъхна. Хубаво е децата ти да са уверени, че би отворил дома и сърцето си за всеки, който има нужда от помощ. Но понякога те поставят в затруднено положение, когато постъпват според представите си.

— О, добре — съгласи се майката. — Трябва да направим каквото можем.

Когато Джим бе внесен вътре, ужасяващо блед и със стиснати устни в плашещ синкаволилав цвят, майката каза:

— Радвам се, че го доведохте тук. Сега, Джим, нека те настаним удобно в леглото, докато дойде докторът!

И Джим, гледайки милите й очи, усети лек, топъл, успокоителен прилив на кураж.

— Ще боли доста, нали? — каза той. — Не искам да се държа като страхливец. Няма да си помислите, че съм страхливец, ако припадна отново, нали? Честна дума, не го правя нарочно. И наистина съжалявам, че ви създавам всичките тези неприятности.

— Не се безпокой — успокои го майката. — Ти си този, който има най-големите неприятности, ти, миличкото ми, не ние.

И тя го целуна точно така, сякаш това бе Питър.

— Ние се радваме, че си тук, нали, Боби?

— Да — каза Боби и разбра по майчиното си лице колко правилно бе постъпила, като доведе у дома раненото куче с червената фланелка.

Майката не се върна към разказа си през целия този ден, защото имаше много грижи с „кучето“, което децата бяха довели в Трите комина. Първо трябваше да бъде настанен удобно в леглото, а после да изчака прегледа. Докторът дойде скоро и докато наместваше счупеното, момчето изпитваше ужасни болки. Майката стоя край него през цялото време и се опитваше да му вдъхва кураж.

Децата чакаха в приемната на долния етаж. Оттам чуваха шума от стъпките на доктора, който сновеше напред-назад из спалнята. На няколко пъти се разнесоха силни стенания.

— Колко ужасно — повтаряше Боби. — Иска ми се доктор Форест да побърза. О, бедния Джим!

— Наистина е ужасно — съгласи се Питър. — Интересно как се намества счупен крак. Предполагам, че костите хрущят.

— Стига! — казаха двете момичета едновременно.

— Това не е нищо! — каза Питър. — Как ще станете сестри в Червения кръст, както разправяхте на път към къщи, след като не можете дори да слушате за хрущене на кости? Ще ви се налага да ги чувате как хрущят на бойното поле… и да топите ръцете си в кръв до лактите като в кошмар, и…

— Престани! — извика Боби с пребледняло лице. — Призлява ми от тези приказки.

— И на мене също — оплака се Филис.

— Страхливки! — каза Питър.

— Не сме — възрази Боби. — Помогнах на мама за твоя ранен от греблото крак, а също и Фил помага. Знаеш, че беше така.

— Добре де! — съгласи се Питър. — Би било полезно за вас, ако ви говоря всеки ден по половин час за строшени кости и човешки вътрешности, та да свиквате с това.

Горе преместиха един стол. Чу се стенание и после настана тишина. Не след дълго докторът слезе по стълбището.

— Добре — каза той, — свършихме и тази работа. Хубаво, чисто счупване и костта ще зарасне добре, не се и съмнявам. Но и хлапакът се оказа смел…

— Какво толкова е направил — каза Питър.

Доктор Форест го изгледа внимателно.

— Не очаквах това от тебе, Питър. Момчето е истински герой. Трябваше да го видиш с капките пот по челото, как хапе устни, за да не крещи от болка. А уверявам ви, всяко мое докосване за него бе агония… Както и да е, някой трябва да дойде с мен до лечебницата. Има някои неща, които спешно ще трябват на майка ви, а дадох на помощника си един ден отпуск, за да иде на цирк. Ще дойдеш ли ти, Питър?

Питър тръгна с наведена глава.

Двамата изминаха доста път в мълчание. По едно време Питър протегна ръка:

— Нека да ви нося чантата. Сигурно е тежка — какво има в нея?

— О, ножове, скалпели и различни инструменти. А също и шише с етер. Трябваше да му дам етер, нали разбираш, болките бяха много силни.

Питър мълчеше.

— Разкажи ми всичко за това как намерихте този приятел — предложи помирително доктор Форест.