Едит Несбит - Децата от гарата

— Какво зяпате? — изръмжа сърдито шлепчията.

— Не зяпаме — докачи се Боби. — Не сме толкова невъзпитани.

— По дяволите възпитанието — изръмжа мъжът. — Хайде, разкарайте се!

— Ти се разкарай — изненадващо каза Питър. Той си спомни, че бе обещал да се бие, а освен това се чувстваше в безопасност, наполовина изкачил склона на брега. — Имаме точно толкова право да стоим тук, колкото и всеки друг.

— О, така ли било? — каза мъжът. — Ше видим тая работа.

И той прехвърли перилата на палубата и се спусна на брега.

— О, бягай, Питър! Бягай! — извикаха Боби и Филис отчаяно.

— Не аз — каза Питър с мрачна решимост, — по-добре вие бягайте.

Момичетата се изкатериха по брега и застанаха да видят какво ще се случи. И трите деца бяха отлични бегачи. Едва ли шлепчията можеше да ги стигне — беше червендалест, тромав и набит.

Но щом стъпи на пътеката, децата разбраха, че са го подценили.

С няколко скока той достигна Питър и го сграбчи за крака. Издърпа го надолу, изправи го и го разтърси в железните си лапи. После го хвана за ухото и каза строго:

— Е, сега, к’во искаше да кажеш? Не знаеш ли, че тез води тук се пазят? Нямате право да ловите риба тук, нито пък много да знаете.

Питър винаги се изпълваше с гордост, когато по-късно си спомнеше за този случай. Въпреки моравата от гняв физиономия на мъжа, залепена почти до лицето му, въпреки неприятния му дъх на лук и бира, въпреки железните пръсти, които извиваха ухото му, той каза гордо:

— Ще ловя риба където си искам.

— А, така ли — изрева смаяният мъж.

Питър не можа да отговори, защото се случи нещо, което отклони вниманието и двамата. Боби и Филис бяха наблюдавали всичко напрегнато. Изведнъж Боби се хвърли надолу, право към шлепчията. Филис я последва стремително. Мъжът така се изненада от нападението, че пусна ухото на Питър и сграбчи връхлитащата Боби.

— Кого ще блъскаш? — каза той, изправяйки я на крака.

— Оставете ни на мира — извика Боби задъхано. — Ако каналът е ваш, няма повече да ловим риба. Не знаехме, че е ваш.

— Абе, я се махайте — каза шлепчията.

— Добре, ще се махнем — съгласи се Боби, — но наистина ви молим да ни извините. А и не хванахме нито една рибка. Щях направо да ви кажа, ако бяхме, честна дума!

Тя разпери ръце, а Филис обърна празното си джобче, за да покаже, че не крие риба там.

— Добре — каза шлепчията. — Бягайте тогава и да не правите повече тъй.

Децата побързаха да се изкачат по брега.

— Я ми хвърли палтото, Мария — извика мъжът. И една червенокоса жена, наметната със зелен кариран шал, излезе от вратата на каютата с дете на ръце и му подхвърли палтото. Той го облече, изкачи брега и се затътри по моста към селото.

— Ще ме намериш в „Розата и короната“, като сложиш детето да спи — извика й той от моста.

Когато изчезна от погледа им, децата бавно се върнаха. Питър беше много развълнуван.

— Каналът може и да е негов — обясняваше той, — макар че хич не ми се вярва. Но мостът е на всички. Доктор Форест ми каза, че е обществена собственост. Няма да позволя да ме махне от моста нито този грубиян, нито някой друг като него.

Ухото на Питър все още пламтеше, затова и такива бяха чувствата му.

Момичетата го следваха, както доблестни войници следват своя вожд след изгубена битка.

— Наистина предпочитаме да не спориш с непознати — беше всичко, което казаха.

— Идете си вкъщи, ако ви е страх — отвърна Питър с трагичен глас. — Оставете ме сам.

Шлепчията отдавна бе изчезнал надолу към селото. Нищо не смущаваше покоя на вечерта. Обаждаха се крайбрежните коприварчета 12, а жената от шлепа пееше на бебето си да заспи. Песента бе тъжна, но мелодична.

Децата стояха на моста, облегнали ръце на парапета. Радваха се, че са сами и че грубият мъж ги остави на мира.

— Няма да се оставя да ме разкара един стар шлепчия — каза изведнъж Питър.

— Разбира се, че няма. — Филис искаше да го утеши. — Ти се държа много смело! И сега можем да си идем вкъщи, не мислиш ли?

— Не още — каза Питър.

Изведнъж песента секна. Малко след това жената излезе от каютата, спусна се от шлепа и с бърза крачка се изкачи на моста.

За миг се поколеба, после спря зад трите детски гръбчета. Питър не се помръдна, но момичетата извърнаха глави.

— Не обръщайте внимание на моя Бил — каза жената. — Той само се ежи. Някои хлапета надолу по пътя за Фарли са си цели разбойници. Та те го вбесиха, като бяхме под Марлоуския мост — викаха му, че ядял пай от отпадъци.