Едит Несбит - Децата от гарата

— А сега трябва да благодариш на всички за вниманието — прошепна мистър Джилс в ухото на Питър и го побутна напред.

— Дами и господа — започна момчето с доста дрезгав глас. Последва пауза, в която Питър усети сърцето си да бие в гърлото. — Дами и господа, толкова мило е всичко това от ваша страна. Часовниците ще пазим до края на живота си, но наистина не ги заслужаваме, защото това, което направихме, не беше нищо особено. Е, поне беше страхотно преживяване и това, което искам да кажа, е, че сме много, много благодарни на всички вас.

Хората ръкопляскаха на Питър много повече, отколкото на областния управител, а после се ръкуваха с толкова много непознати хора, че ги заболяха ръцете. Веднага щом доброто възпитание позволи, те излязоха и хукнаха нагоре по хълма към Трите комина с часовниците в ръце.

Беше чудесен ден.

— Ех, как исках да поговоря със стария господин — каза Боби, — но имаше толкова много хора, сякаш бяхме в църква.

— И какво щеше да му кажеш? — попита Филис.

— Ще ви съобщя, като го доизмисля — отвърна Боби.

А когато го доизмисли, тя написа писмо.

Най-скъпи стари господине,

Искам много горещо да Ви помоля за нещо. Това би могло да стане, ако Ви е възможно да слезете от влака и да продължите със следващия. Не искам да ми давате нищо. Мама ни забрани. А освен това и не са ни нужни никакви неща. Бих искала само да поговоря с Вас за един Затворник и Пленник.

Ваша любяща малка приятелка:

Тя заръча на началника на гарата да предаде писмото на стария господин. На следващия ден помоли Питър и Филис да слязат заедно с нея на гарата по времето, когато щеше да мине влакът от града.

Тя изложи пред тях идеята си и те я одобриха напълно.

И тримата си бяха измили ръцете и лицата, бяха се сресали и изглеждаха възможно най-спретнати. Но Филис, както винаги без късмет, беше заляла рокличката си с лимонада. Нямаше време за преобличане и тъй като се случи, че точно тогава вятърът духаше откъм въглищния склад, престилчицата й бързо се покри със сив прах, който полепна по сладките лимонадени петна. И тя заприлича, по думите на Питър, на „мърляво улично хлапе“.

Решиха, доколкото е възможно, тя да се крие зад другите.

— Старият господин може и да не забележи — каза Боби. — Възрастните често имат слаби очи.

Оказа се обаче, че нямаше и следа от слабост у стария господин, когато той слезе от влака и огледа целия перон.

Сега, когато дойде ред на най-важното, изведнъж усетиха оня прилив на силна срамежливост, от който обикновено ушите се зачервяват, а ръцете овлажняват.

— О — обади се Филис, — сърцето ми бумти като парна машина.

— И моето — успокои я Питър.

— Побързайте — каза Роберта, — ще ни вземе за идиоти.

— И няма да е далеч от истината — отговори Питър мрачно.

И те забързаха напред да посрещнат стария господин.

— Здравейте — и той се ръкува с всяко дете поотделно. — За мен е огромно удоволствие.

— Наистина беше много мило от ваша страна, че слязохте — каза Роберта учтиво.

Той я хвана за ръка и тръгна към чакалнята. Филис и Питър ги последваха.

— Е, деца, за какво става дума? — Старият господин гледаше внимателно хубавите личица.

— Става дума за нещо много хубаво и благородно — и тя разказа историята за руския господин, който написал прекрасна книга за бедните и бил изпратен на каторга в Сибир.

— И сега това, което искаме повече от всичко на света, е да намерим жена му и децата му — завърши Боби, — но не знаем как. Вие би трябвало да сте невероятно умен, иначе нямаше да бъдете директор на железниците. Та ако вие знаете как, бихте ли ни помогнали? Предпочитаме това пред всякакви подаръци. Можем даже да продадем часовниците, ако са нужни пари.

Останалите кимнаха одобрително, макар и без особен ентусиазъм.

— Хм — каза старият господин и разкопча бялата си жилетка с големите позлатени копчета, — как, казахте, му беше името — Тиганский?

— Не, не — отвърна Боби. — Ще ви го напиша. То наистина е много трудно. Имате ли нещо за писане.

Старият господин извади златна кутийка за моливи и прекрасен бележник, който ухаеше много хубаво. Отвори го на чиста страница.

— Ето тук — посочи той, — напиши го тук.

И тя написа: Шепанский.

Старият господин извади очила с позлатени рамки, закрепи ги на носа си и прочете името.

— Господи! — възкликна той. — Та аз съм чел книгата му! Тя е преведена на всички европейски езици. Много хубава книга. И вашата майка го е прибрала. Постъпила е като добрия самарянин. Вижте какво ще ви кажа, малчугани, майка ви е много добра жена.