Едит Несбит - Децата от гарата

— О, да — извика тя, — те са червени! Браво, Филис.

Двете момичета свалиха фустите, които носеха под роклите си и забързаха покрай линията. Беше им трудно да вървят през нападалите камъни, скални отломки, пръст и полегнали, пречупени клони. Отминаха свлачището и се затичаха с всички сили. Питър водеше, но и момичетата не изоставаха. Те стигнаха до завоя, зад който линията се простираше на половин миля права като стрела, без чупка или завой.

— Сега ще направим флагчета — каза Питър, хващайки едната фуста.

— Нали няма… — Филис се запъна, — нали няма да ги разкъсаш?

— Млъквай — сряза я Питър строго.

— Накъсай ги — съгласи се Боби. — Не разбираш ли, Фил, че ако не успеем да спрем влака, ще има истинска катастрофа, с много убити хора. О, Питър, никога няма да успееш през колана!

Тя взе червената фуста и я разкъса на инч под колана. После разкъса и другата по същия начин и продължи, докато се получиха шест парчета.

— Ето! — каза Питър. — Сега имаме шест флагчета — той погледна часовника отново, — и седем минути. Трябва да намерим дръжки.

Ножовете, които дават на малките момчета, по някаква необяснима причина рядко са от оня вид стомана, която за дълго остава остра. Затова трябваше да чупят клони с ръце. Окастриха листата и дръжките бяха готови.

— Трябва да пробием дупки във флагчетата и да промушим дръжките — нареди Питър.

Ножът беше достатъчно остър поне за да пробие плата. Забиха две от флагчетата в купчинки от струпани камъни между траверсите на линията. След това Филис и Роберта взеха по едно флагче и застанаха край релсите, готови да махат, когато се появи влакът.

Питър като мъж взе две. Вероятно той не беше изчислил точно броя на минутите, за които влакът от 11:29 щеше да стигне от гарата до мястото, където бяха застанали, или може би влакът беше закъснял. Във всеки случай, седемте минути отдавна изтекоха.

Филис стана нетърпелива.

— Предполагам, че часовникът е неточен и влакът вече е минал — каза тя.

Питър вече не заемаше героичната стойка, която беше избрал, за да размахва флагчетата. А на Боби започна да й прилошава от напрежение. Струваше й се, че стояха там от часове, държейки тези глупави червени фланелени флагчета, които никой никога нямаше да забележи. Влакът щеше да профучи покрай тях и да мине завоя и да се разбие в тази ужасна грамада. И всички щяха да бъдат убити. Ръцете й изстинаха и се разтрепериха така, че тя едва държеше флагчето. И тогава долетя далечен тътен и релсите зазвънтяха. Облак пара се зададе по правата линия.

— Стойте смело — изкрещя Питър, — и махайте като луди! Когато влакът стигне до онзи голям храст, отстъпете назад, но продължавайте да махате! Не стой на линията, Боби!

— Те не ни виждат! Няма да ни видят! Това не е добре! — извика Боби.

Двете малки флагчета на линията се полюшнаха, когато приближаващият от тяхната гара влак разтърси купчинките камъни, които ги крепяха. Едното от тях бавно се наклони и полегна върху линията. Боби скочи напред, вдигна го и го размаха. Ръцете й вече не трепереха.

— Пази се от линията, откачалка такава! — извика яростно Питър.

Влакът се движеше бързо, вече беше съвсем близо.

— Стой назад! — извика Питър внезапно и дръпна Филис за ръката.

Но Боби извика: „Не още, не още!“ — и размаха своите две флагчета право над линията. Лицето на локомотива изглеждаше черно и огромно. Гласът му беше висок и дрезгав.

— О, спри, спри, спри! — молеше се Боби.

Никой не я чу. Или поне Питър и Филис не успяха, защото налитащата вихрушка на влака заглуши всичко. Но после локомотивът рязко намали, чу се стърженето на спрелите колела, влакът намали още и спря на по-малко от двадесет ярда от мястото, където бяха забили флагчетата. Боби не можеше да спре да размахва флагчетата си. Машинистът и огнярят слязоха от локомотива и Питър и Филис отидоха да ги пресрещнат и да им разкажат за грамадата зад завоя, а Боби продължаваше да размахва флагчетата, но все по-вяло и забавено.

Когато Питър се обърна към нея, Боби лежеше през линията с протегнати напред ръце, все още стиснала дръжките на малките флагчета.

Машинистът я вдигна, занесе я до влака и я положи върху възглавничките на едно първокласно купе.

— Припаднала е — каза той, — горката малка мис. И нищо чудно. Само ще ида да хвърля поглед на тази ваша грамада и после ще ви закараме до гарата.

Беше ужасно да гледат как Боби лежи тъй бяла и тиха, с посинели устни.

— Предполагам, че така изглеждат хората, когато умрат — прошепна Филис.