Едит Несбит - Децата от гарата

— Не говори така! — сряза я Питър.

Те седнаха край Боби на сините възглавнички и влакът потегли обратно. Преди да стигне до тяхната гара, Боби въздъхна и отвори очи, после се захлупи по очи и заплака. Това много ободри останалите. Бяха я виждали да плаче и преди, но никога досега не я бяха виждали припаднала. Когато беше в безсъзнание, не знаеха какво да правят, но сега, когато само плачеше, можеха да я потупват по гърба и да й казват да спре точно така, както винаги бяха правили. И веднага щом спре да плаче, можеха и да й се посмеят, че е била такава страхливка, та чак е припаднала.

Когато пристигнаха на гарата, тримата разбраха, че са герои.

Пътниците от влака бяха разбрали кой ги бе спасил. Похвалите и благодарностите, които получиха за своите „своевременни действия“, за своя „здрав разум“, за своята „изобретателност“, бяха достатъчни, за да завъртят главата на всеки. Филис се забавляваше невероятно. Тя никога досега не беше се оказвала истинска героиня, и усещането беше прекрасно. Ушите на Питър страшно почервеняха. Но въпреки това и той се забавляваше. Само на Боби й се искаше всичките тези хора да ги нямаше. Искаше й се да избяга.

— Предполагам, че ще ви напишат благодарствено писмо от компанията — каза началникът на гарата.

Но Боби искаше час по-скоро да забрави преживения ужас. Тя дръпна якето на Питър.

— О, да се махаме, да се махаме! Искам да си ида вкъщи — каза тя.

И те си тръгнаха, а мистър Джилс, носачът Пъркс, кондукторите, машинистът, огнярят и пътниците ги изпратиха с овации.

— Чуйте — каза Филис. — Това е за нас!

— Какъв късмет, че се сетих да намерим нещо червено и да го размахаме — важно произнесе Питър.

— Какъв късмет, че си бяхме облекли червените фланелени фустички! — допълни Филис.

Боби нищо не каза. Тя си представяше страховитата грамада и нищо неподозиращия влак, връхлитащ право върху нея.

— Ние бяхме тези, които спасиха пътниците — продължаваше Питър.

— Всички щяха да загинат, ако не бяхме ние. — Явно на Филис похвалите бяха дошли в повече.

— Вече няма да можем да берем череши до тунела — бе едничкото, което каза Боби.

Надявам се, нямате нищо против, че толкова обстойно ви разказвам за Роберта. Истината е, че все повече се привързвам към нея. Колкото повече я наблюдавам, толкова повече я обиквам. И забелязвам у нея различни качества, които ми допадат. Например у нея има един необикновено силен стремеж да прави хората щастливи. Тя може и да пази тайна, една твърде рядка способност. Притежава също и умението да съчувства мълчаливо. Зная, че това звучи доста обикновено, но всъщност съвсем не е толкова обикновено, колкото изглежда. Това просто означава, че някой е способен да разбере, че не си щастлив и да те обича още повече заради това.

Ето такава беше Боби. Тя знаеше, че майка й е нещастна… и че не е споделила истинската причина. Затова просто обичаше майка си още повече. И не каза нито думичка, с която да се издаде колко упорито се опитва да разбере къде изчезна баща й. За това е нужна силна воля. Съвсем не е толкова лесно, колкото може би си мислите.

Издателите, секретарите на дружества и членовете на Парламента до един бяха отговорили на писмата възможно най-любезно, но никой от тях не можеше да каже къде биха могли да се намират съпругата и децата на господин Шепанский. (Казах ли ви, че така се казваше руснакът?)

Боби напрягаше ума си как да помогне на руския господин да намери семейството си. Той вече бе научил няколко думи на английски. Можеше да казва: „добро утро“ и „лека нощ“, а също и „моля“, „благодаря“ и „прекрасно“, когато децата му носеха цветя. Казваше и „Много добре“, когато те го питаха как е спал.

Начинът, по който се усмихваше, когато „говореше на английски“, беше според Боби много мил. Тя забеляза, че присъствието му ободрява майка й.

— Тя обича да се грижи за някого — каза си Боби. — И зная, че й е болно да го гледа в татковите дрехи. Но е твърде добра, за да го остави в дрипи.

Много нощи след деня, когато тя, Питър и Филис спасиха влака, размахвайки червените флагчета, Боби продължаваше да се буди с писък, цялата разтреперана. Виждаше отново онази страховита грамада и как локомотивът налита на нея. А когато осъзнаеше, че това е само сън, през нея преминаваше вълна от радост. Тя, Питър, Филис бяха спасили пътниците.

Една сутрин пристигна писмо. То беше адресирано до децата. Те го отвориха с любопитство, защото не им се случваше често да получават писма.