Едит Несбит - Децата от гарата

Тунелът беше доста далеч от Трите комина, затова майка им позволи да вземат обяда си в една кошница. А на връщане щяха да я напълнят с череши. Тя им даде и сребърния си часовник, за да не закъснеят за чая. Водоустойчивият часовник на Питър не работеше, откакто той го пусна в бъчвата с вода.

Вървяха дълго към скалата на тунела. В дъното на клисурата блестяха железопътните линии.

— Ако не бяха релсите, щеше да прилича на място, където не е стъпвал човешки крак, нали? — каза Боби.

Сред камъните, пръснати в торфа, растяха треви и цветя, а семената, изпуснати от птиците в цепнатините на скалата, бяха пуснали корени и от тях бяха израснали храсти и дръвчета. Близо до тунела имаше стъпала, които водеха надолу към линията. Това бяха просто дъски, закрепени за земята, нещо като неподвижна стълба.

— По-лесно ще ни бъде да стигаме черешите от стъпалата — каза Питър. — Помните ли, оттам набрахме черешовите цветове за гроба на зайчето.

Децата бяха застанали в началото на стълбата, когато Боби се ослуша:

— Ш-шт. Спрете! Какво е това?

„Това“ беше някакъв много странен шум, тих, но достатъчно ясен, за да се чува въпреки шума на листата и жуженето на телеграфните жици. Това беше някакъв шумолящ, шепнещ звук. Заслушаха се, той стихна за миг, а после се появи отново. И този път ставаше все по-силен, по-тътнещ и зловещ.

— Вижте дървото там — извика Питър.

Дървото, което посочи, се движеше, но не както се люлеят дърветата от вятъра, а като живо се спускаше надолу по склона.

— Движи се! — извика Боби. — О, вижте! Другите също се движат.

— Омагьосани са — прошепна уплашената Филис. — Винаги съм си мислила, че тази железопътна линия е омагьосана.

Гората наистина изглеждаше донякъде като вълшебна. Защото всички дървета на около двадесет ярда на отсрещния склон сякаш бавно слизаха към линията. Едно голямо дърво се клатеше най-отзад, сякаш стар овчар подкарва стадо зелени овце.

— Какво става? Какво става? — изплака Филис. — Не ми харесва. Хайде да се връщаме у дома.

Боби и Питър се втренчиха в линията, затаили дъх. И Филис не посмя да си тръгне обратно самичка.

Дърветата продължаваха да се движат. Малко камъни и пръст се отрониха и посипаха върху релсите.

— Всичко се смъква надолу — каза Питър с пресъхнало гърло.

Голямата скала, която се намираше над склона с дърветата, бавно се наклони напред. Дърветата спряха и потрепериха. Скалата се наклони още повече, сякаш се поколеба за миг, а после скала, дървета, пръст и храсти с грохот се свлякоха от лицето на канарата и затрупаха линията. Вдигна се облак червеникав прах.

— Затрупа линията. — Питър беше потресен.

— Линията за града! — допълни Боби.

Питър не можеше да откъсне очи от свляклата се грамада. Изведнъж рязко се изправи.

— Влакът от 11:29 още не е минал. Трябва да съобщим на гарата, иначе ще стане страшна катастрофа.

— Да тичаме — каза Боби и хукна.

Но Питър извика:

— Стой! — и погледна часовника. Беше пребледнял и си личеше, че мисли напрегнато.

— Няма време — каза Питър. — Гарата е на две мили оттук, а сега минава единадесет.

— Не може ли — предложи Филис задъхано, — не може ли да се покатерим на някой от телеграфните стълбове и да направим нещо на жиците?

— Не знаем как — каза Питър.

— Правят го по време на война — упорстваше Филис. — Чувала съм за това.

— По време на война прерязват жиците, глупаче — обясни Питър, — а това не ни върши никаква работа. Няма с какво да ги прережем, дори и да се покатерим на стълба, пък не можем и да се покатерим. Ако имахме червен флаг, можехме да слезем на линията и да го размахаме.

— Но от влака няма да ни забележат, преди да е изскочил иззад завоя, а тогава машинистът ще види свлачището точно толкова добре, колкото и ние — каза Боби.

— Ако само имахме червен флаг — повтори Питър, — можехме да идем пред завоя и да махаме оттам.

— Не може ли да махаме с носните си кърпи — предложи Филис.

— Ще си помислят, че просто ги поздравяваме. Толкова често сме махали и преди. Както и да е, нека да слезем до линията.

Те слязоха по стъпалата. Боби беше пребледняла и трепереше. Лицето на Питър изглеждаше по-изострено от обикновено. Филис се беше зачервила и изпотила от вълнение.

— О, колко ми е горещо! — каза тя, — а си мислех, че денят ще е студен. По-добре да не бяхме си обличали… — Тя млъкна внезапно и после завърши с доста различен тон, — фустичките.

Боби се извърна от долния край на стълбата.