Едит Несбит - Децата от гарата

Последва неловко мълчание.

— О, боже — възкликна Боби, — сигурна съм, че ни се сърдите.

— Кой, аз? Няма такова нещо! — каза Пъркс надуто. — Това хич не ме интересува.

— Какво искате да кажете с това хич не ви интересува? — попита притесненият Питър.

— Хич значи хич. Каквото и да става тук или дето и да било — каза Пъркс, — ако ще си имате тайни, имайте си ги, ваша си работа. Тъй смятам.

През последвалата пауза трите деца се спогледаха учудено.

— Нямаме никакви тайни от вас — каза Боби най-накрая.

— Може да имате, може и да нямате — рече Пъркс. — Туй не ме интересува. И ви желая на всичките много приятен следобед.

И той отново се зачете във вестника си.

— О, недейте така! — изплака Филис отчаяно. — Това е наистина ужасно! Каквото и да се е случило, кажете ни го.

— Ако сме ви обидили е било без да искаме.

Никакъв отговор. Вестникът бе отгърнат на нова страница и Пъркс зачете друга статия.

— Вижте какво — каза Питър внезапно, — така не е честно. Даже хората, които са извършили престъпление, не ги наказват, без да им кажат защо, ако, разбира се, не става дума за Русия.

— Не знам нищо за Русия.

— Не е вярно, знаете, защото мама слезе специално, за да ви разкаже на вас и господин Джилс всичко за нашия руснак.

— Вие какво си мислите? — възмути се Пъркс. — Как си го представяте той да ме покани в стаята си, да седна и да слушам какво разказва нейна милост?

— Искате да кажете, че нищо не сте чули?

— Подочух само оттук-оттам. Наистина, осмелих се да попитам началника, а той ме смъмри, все едно че съм някое плямпало. „Държавни дела, Пъркс“ — вика. Но аз наистина си мислех, че все някой от вас ще се отбие да ми разкаже. Достатъчно сте досетливи, когато ви потрябва нещо от стария Пъркс.

Филис цялата почервеня, спомняйки си за ягодите.

— Мислехме, че мама ви е разказала — прошепна тя.

Пъркс измърмори, че всичко е наред, но продължаваше да чете. Тогава Филис изведнъж дръпна вестника и обгърна врата му с ръце.

— О, нека бъдем пак приятели — каза тя. — Извинявай.

И Пъркс, който не беше злопаметен, се съгласи да остави вестника.

Всички излязоха на слънце, седнаха на меката трева и децата му разказаха историята на руския затворник.

— Е, това е… — каза Пъркс, но той не можа да намери точната дума.

— … пълен ужас — подсказа му Питър.

— Мисля, че господин Джилс можеше да ви каже — обади се Боби. — Постъпил е много лошо.

— Аз не му държа сметка за туй, госпожице — каза носачът, — щото му разбирам причините. Той е на руска страна в тази война. Аз съм за японците. Разбира се, той не иска да омаскари своята страна с история като тая тук. Туй е то човешката природа. Човек си защитава своите, все едно какво вършат. На това му се вика политика. И аз щях да правя същото, ако този дългокос приятел беше японец.

— Японците сигурно не правят такива жестоки неща — предположи Филис.

— Сигурно не правят — каза Пъркс предпазливо, — и все пак човек не може да бъде сигурен с чужденците. Аз лично смятам, че всичките са един дол дренки.

— Тогава вие защо сте на страната на японците? — попита Питър.

— Е, господине… нали разбираш, все трябва да си на тая или оная страна. Същото като с либералите и консерваторите. Цаката е да заемеш своята страна и да си държиш на нея, каквото и да става.

Прозвуча сигнал.

— Пристига влакът от 3:14 — каза Пъркс. — Изчакайте, докато си замине, а после ще ви водя у дома да видим дали има узрели ягоди.

— Ако са узрели — каза Филис, — няма да имате нищо против, ако ги дам на бедния руснак, нали?

Пъркс вдигна вежди.

— Значи за ягодите дойдохте, а? — каза той.

Филис отново се почувства неудобно. Ако кажеше „да“, щеше да бъде невъзпитано от нейна страна. Но тя знаеше, че ако каже „не“, след това щеше да бъде недоволна от себе. Така че призна:

— Да, така беше.

— Хубава работа! — каза носачът. — Кажи истината да посрамиш дявола… 9

После Пъркс прескочи линията на шест стъпки пред наближаващия влак.

Момичетата много мразеха този номер, но Питър го харесваше. Беше толкова опасен.

Руснакът така се зарадва на ягодите, че трите деца решиха да измислят някаква нова изненада за него. Но хубавите изненади струваха много пари, а безплатно можеха да му осигурят само… череши. Тази идея им дойде на следващата сутрин. Бяха видели отрупаните с цветове дървета през пролетта и сега, когато бе дошло времето на черешите, знаеха къде да ги търсят. Дърветата растяха над канарата, в която бе пробит тунелът. Там имаше всякакви дървета — брезички и букове, малки дъбчета и кестени и сред тях няколко големи череши.