— Как се е измъкнал от там?
— Когато започнала войната с Япония, на някои от руските затворници им било позволено да идат на фронта като доброволци. И той станал доброволец. Но дезертирал при първия случай, който му се удал и…
— Постъпил е като страхливец. — Питър изглеждаше разочарован. — Да дезертира, когато е война.
— А ти мислиш ли, че е дължал нещо на държавата, която му е причинила всичко това? — попита гневно майката. — Ако е дължал някому нещо, то е било на жена си и на децата си. Той не знаел какво е станало с тях.
— О — извика Боби, — тогава той е трябвало да мисли и да страда и за тях през цялото време, докато е бил в затвора?
— Да, трябвало да мисли и да страда за тях през цялото време, докато е бил в затвора. Защото всичко, което знаел, било, че и те най-вероятно са били затворени. В Русия наистина правят такива неща. Но докато бил в мините, негови приятели успели да му пратят съобщение, че жена му и децата му са избягали и са заминали за Англия. И така, когато дезертирал, дошъл тук да ги търси.
— Има ли им адреса? — попита практично Питър.
— Не, знае само, че са в Англия. Пътувал за Лондон и мислел, че трябва да се прекачи на друг влак на нашата гара, и тогава открил, че си е изгубил билета и портфейла.
— Мислиш ли, че наистина ще ги намери — имам предвид жена си и децата си, не билета и другите там неща — попита Боби.
— Надявам се. Надявам се и се моля да намери жена си и децата си отново.
Сега вече дори Филис долови, че гласът на майка й трепереше.
— Мамо — обади се тя, — изглеждаш толкова разстроена заради него!
Майката замълча за минута. После каза само: „Да!“ и известно време остана замислена. Децата мълчаха.
След малко тя каза:
— Милички, когато си казвате молитвите, мисля, че бихте могли да помолите Господ да излее цялата си милост над затворниците и пленниците.
— Да излее милостта си — повтори бавно Боби, — над затворниците и пленниците. Правилно ли го казах, мамо?
— Да, — каза майката, — над всички затворници и пленници. Всички затворници и пленници.
На следващия ден руският господин беше по-добре, а след още няколко дни вече можеше да излезе в градината. Изнесоха му един плетен стол и той седна в него, облечен в дрехите на бащата, които бяха прекалено големи за него. Но след като майката подгъна краищата на ръкавите и крачолите, дрехите му прилегнаха доста добре. Сега, когато не беше вече уморен и уплашен, лицето му изглеждаше приветливо и той се усмихваше на децата всеки път, когато ги видеше. Те много съжаляваха, че не знае английски.
Майката написа няколко писма на хора, за които мислеше, че може да научат къде из Англия биха могли да бъдат жената и децата на руския господин. Но това не бяха хората, които познаваше, преди да се пренесат в Трите комина, тя не пишеше на никого от тях. Обърна се към членове на Парламента, издатели на вестници и секретари на разни дружества.
И затова тя нямаше кой знае колко време да се занимава с писателската си работа. Само поправяше коректури, докато седеше на слънце с руснака и от време на време си приказваше с него.
На децата много им се искаше да покажат приятелското си отношение към този човек, който беше изпратен в затвор, а после на каторга в Сибир само заради написването на една книга. Те обаче можеха само да му се усмихват и точно това правеха. Но ако постоянно се усмихваш, усмивката ти става безжизнена и заприличва на изражението на хиена. И тогава тя вече не изглежда приятелска, а просто глупава. Затова те спряха дългите усмивки и започнаха да му носят цветя, докато мястото, където седеше, не се покри с малки вехнещи букетчета детелина, рози и камбанки.
И тогава на Филис й хрумна една идея. Тя кимна тайнствено на другите и ги поведе към задния двор. Там, в едно скришно местенце между помпата и бъчвата с вода, тя каза:
— Помните ли, когато Пъркс ми обеща първите ягоди от своята градина? — Пъркс, вие си спомняте, беше носачът. — Е, струва ми се, че вече трябва да са узрели. Хайде да проверим.
Майка им вече беше разказала на началника историята на руския затворник. Но дори прелестите на железниците се бяха оказали неспособни да откъснат децата от компанията на интересния чужденец. Затова те не бяха ходили до гарата вече цели три дни.
За свое голямо учудване бяха посрещнати много студено от Пъркс.
— Висша чест, без съмнение — каза той, когато те надникнаха през вратата на стаичката му. И продължи да чете вестника си.
Читать дальше