Едит Несбит - Децата от гарата

— Разбира се — съгласи се Филис.

— А вие сте много добър господин — каза Боби, много срамежливо, но твърдо решена да бъде мила.

— Ласкаете ме — отвърна той. — Много се радвам, задето се обърнахте към мен за този случай, наистина много се радвам. И няма да се учудя, ако много скоро открия нещо. Познавам много руснаци в Лондон, а всеки руснак знае неговото име. Но сега ми разкажете нещо за себе си.

Филис беше изчезнала някъде, затова Питър и Боби доста объркано, но затова пък подробно разказаха за изчезването на баща си, за Трите комина, за игрите им и новите приятели. Старият господин слушаше внимателно и се усмихваше. Внезапно вратата се отвори, ритната от една ботичка с развързана връзка. Филис влезе много бавно и внимателно. В едната си ръка носеше голяма консервна кутия, а в другата дебела филия хляб, намазана с масло.

— Следобедният чай — оповести гордо тя.

— Много мило от твоя страна — каза старият господин.

— Пъркс винаги пие чая си от консервна кутия — обясни Филис, като се изчерви. — Казва, че така му е по-сладко.

— Прав е — каза старият господин, след като отпи от чая.

А после дойде следващият влак и старият господин се сбогува с децата.

— Е — каза Питър, когато останаха сами на перона, — имам чувството, че скоро нашият руснак ще получи добри новини.

Така и стана.

Няколко дни след срещата в чакалнята трите деца седяха на най-голямата скала в ливадата и гледаха как влакът от 5:15 се отдалечава по дъното на долината. Малкото пътници, които бяха слезли на тяхната гара, се движеха бавно нагоре по пътя към селото. Една от фигурките се отклони от пътя и тръгна право към Трите комина.

— Кой, за бога, е това! — попита Питър.

Децата тръгнаха да го посрещнат и когато доближиха достатъчно, видяха, че това си беше техният стар господин. Бялата му жилетка сега изглеждаше още по-бяла на фона на зелената ливада. Златните копчета блещукаха весело на слънцето.

— Здравейте! — извикаха децата, а старият господин размаха шапката си.

— Нося добри вести — извика бодро той. — Намерих жената и децата на вашия руски приятел и не можах да устоя на изкушението да му съобщя новината лично.

Но когато погледна лицето на Боби, разбра, че можеше да устои на това изкушение.

— Хайде — рече й той, — бягай да му кажеш.

И Боби се затича. Руснакът и майка й седяха на слънце в тихата градина. Момичето задъхано обясни всичко на майка си. Лицето на жената светна. Тя се обърна към госта си и бързо заговори на френски. Още след първите думи руснакът извика и скочи от стола си. За миг стоя като вцепенен, после хвана ръката на майката и я целуна нежно. Отпусна се тежко на стола, покри лицето си с ръце и зарида. Боби се отдалечи на пръсти.

Старият господин бе посрещнат като спасител. Той трябваше да разкаже няколко пъти как точно беше успял да открие семейството на Шепанский.

А после Питър прибяга до селото за кифлички, а Боби и сестра й приготвиха чая и го сервираха в градината.

Старият господин беше най-весел и доволен. Изглежда, че можеше да говори на френски и английски почти едновременно, а и майка им правеше същото. Прекараха чудесно. Руснакът пожела да тръгне веднага. Опаковаха оскъдните му вещи и всички го изпратиха на гарата.

Шепанский изглеждаше като замаян. Майката се обърна към стария господин:

— Не зная как да ви благодаря за всичко. За мене беше истинско удоволствие да се запозная с вас. Въпреки че живеем много скромно, се радваме, че ни гостувахте.

Трите деца махаха след влака, докато се изгуби от погледа им. Когато се обърнаха, за да тръгнат нагоре по хълма, Боби видя лицето на майка си.

— Колко уморена изглеждаш, мамо — каза тя, — облегни се на мен.

— Моя работа е да подам ръка на мама — намеси се Питър. — Аз съм главата на семейството, когато татко го няма.

Майката пое по една ръка и от двамата.

— Колко прекрасно е — говореше Филис, подскачайки весело, — като си помисля как миличкият руснак ще прегърне отдавна изгубената си жена. Бебето трябва много да е пораснало от последния път, когато го е видял.

— Да, много е хубаво цялото семейство да се събере заедно — тихо каза майката.

— Чудя се дали татко ще забележи, че съм пораснала — продължи Филис. — Аз вече съм пораснала, нали, мамо?

— Да — отвърна майката, — татко непременно ще забележи.

Боби и Питър усетиха ръцете й да се вкопчват в техните.

— Мила мамо, наистина си уморена — каза Питър.

А Боби рече:

— Хайде, Фил, да видиш, че ще те надбягам до портата.