Едит Несбит - Децата от гарата

И тя се втурна напред, макар изобщо да не обичаше гоненицата. Вие се досещате защо Боби направи това. А майката си помисли, че Боби просто не може да върви бавно. Дори и майките, които ви обичат много повече, отколкото някой друг някога ще ви обича, невинаги разбират всичко.

— Я, каква хубава брошка имате, госпожице — каза Пъркс носачът. — Май никога не съм виждал нещо, дето толкова да прилича на лютиче, без наистина да е лютиче.

— Да — съгласи се Боби, като леко се изчерви от този комплимент. — Прилича на истинско цвете. Никога не съм предполагала, че брошката ще бъде моя, ама съвсем моя. Мама ми я подари за рождения ден.

— О, ти си имала рожден ден? — попита Пъркс и доби доста учуден вид, сякаш рождените дни са нещо, отредено само за малцина избраници.

— Да — отвърна Боби, — а кога е вашият, господин Пъркс?

Децата пиеха чай с господин Пъркс в портиерската стаичка при лампите и разписанието на влака. Бяха си донесли чаши и понички с конфитюр от вкъщи. Господин Пъркс бе направил чай в кутия от бира, както обикновено, и всички се чувстваха много уютно и приятно.

— Моят рожден ден ли? — попита Пъркс, доливайки още тъмнокафяв чай в чашата на Питър. — Престанах да си празнувам рождените дни още преди да сте се родили.

— Но въпреки това има ден, на който сте се родили, нали така — каза Филис замислено, — даже и да е било преди двайсет години или преди трийсет, или шейсет, или седемдесет.

— Е, не е чак толкоз отдавна, госпожичке — ухили се Пъркс. — Ако наистина искаш да знаеш, било е преди трийсет и две. Пада се на петнайсти тоя месец.

— А защо не го празнувате? — попита Филис.

— Имам си други грижи — отвърна кратко Пъркс.

— Какви, ако не е тайна?

— Не е — каза Пъркс, — хлапетата и жената.

Този разговор накара децата да се замислят. Пъркс беше, общо взето, най-добрият им приятел. Не беше толкова представителен, колкото началника на гарата или влиятелен като стария господин, но пък им беше по-близък от тях.

— Ужасно е, че никой не му празнува рождените дни — каза Боби. — Не може ли ние да направим нещо?

— Да идем на моста над канала и да обсъдим въпроса — предложи Питър. — Тази сутрин получих нова корда за въдица от пощальона. Даде ми я срещу един букет рози за приятелката му. Била болна.

— Тогава мисля, че можеше да му дадеш розите и без нищо — възмути се Боби.

— Той така и направи — побърза да каже Филис. — Пощальонът дойде, докато ти препичаше филийките за закуска. И след като благодари за розите много пъти — повече, отколкото беше нужно — той извади кордата и я даде на Питър. Така че не беше размяна. Беше благодарност от сърце.

— О, извинявай, Питър — каза Боби.

— Моля. — Питър можеше да бъде много великодушен.

Когато стигнаха до моста се оказа, че не могат да ловят риба, защото кордата не е достатъчно дълга.

— Няма значение — каза Боби. — Вижте колко е красиво.

Слънцето грееше в червено великолепие над сивите и пурпурни хълмове, а каналът лежеше гладък и блестящ в сянката на дърветата. Нито една вълничка не набраздяваше повърхността му. Беше като сива сатенена панделка между тъмнозелената коприна на ливадите от двата бряга.

— Красиво е — съгласи се Питър, — но предпочитам да ловя риба. Ще сляза на брега.

Филис и Боби му припомниха как момчетата от шлеповете ги бяха замеряли с въглища.

— О, глупости — рече Питър. — Сега няма никакви момчета. А ако дойдат, ще ги набия.

Сестрите на Питър бяха достатъчно деликатни да не му напомнят, че не беше набил момчетата, когато ги целеха с въглища миналия път.

Внимателно се смъкнаха по стръмния бряг към пътеката, утъпкана от едрите впрегатни коне, които теглеха шлеповете. Питър върза кукичка на кордата и половин час „лови риба“. Ни една рибка не се излъга, може би защото не бе сложил стръв на кукичката.

Децата гледаха сънливо към мудните води, които изглеждаха така, сякаш никога не са приютявали и една-единствена бодливка 11.

Силен, груб вик ги накара да подскочат.

— Ей — викаше един мъж с най-неприятен тон. — Разкарайте се оттам.

Той водеше стар бял кон по пътеката. Беше на по-малко от шест ярда разстояние. Децата скочиха на крака и бързо се изкачиха нагоре по брега.

— Ще слезем долу, когато си тръгнат — каза Боби.

Но, уви, шлепът, както правеха всички шлепове, спря под моста.

— Ще остане на котва — каза Питър, — ама че късмет!

Шлепът не пусна котва, защото нямаше, но собственикът му го върза здраво с въжета за забити в земята колове.