Едит Несбит - Децата от гарата

— Ти си истинска дама, то се вижда — каза Бил развеселен. — Ще те изпратим вкъщи невредима. А що се отнася за това локомотивче… Джим, познаваш ли някой, дето има поялник? Трябва да запоим счупеното.

— Така каза и татко — зарадва се Боби. — За какво служи това?

Тя посочи едно малко месингово колелце, което машинистът бе завъртял, докато говореше.

— Това е инжекторът.

— Ин… какво?

— Инжектор, от който се пълни резервоарът.

Боби запомни думата, за да я съобщи довечера на останалите.

— А това тук е автоматичната спирачка — продължи Бил, поласкан от нейния интерес. — Само мръдваш тази малка ръчка и влакът дяволски бързо спира. Ето това наричат „силата на техниката“ по вестниците.

Той й показа и две малки циферблатчета като на часовник. Обясни й, че едното показва колко пара излиза, а другото — дали спирачката е в изправност.

До момента, в който Бил спря парата с един блестящ стоманен лост, Боби вече бе научила повече за устройството на локомотива, отколкото изобщо бе предполагала, че има за научаване. А също така Джим й бе обещал, че братът на жената на втория му братовчед щял да запои разкъсаното локомотивче, иначе Джим щял да му даде да се разбере. С други думи, Боби си прекара много приятно, научи нови неща и намери двама приятели „за цял живот“.

На Стакълпулското разклонение те се разделиха много сърдечно. Предадоха я на техен приятел — кондуктора от влака, който пътуваше в обратната посока. Така тя имаше удоволствието да научи и какво правят кондукторите в техните тайни скривалища.

Боби се прибра вкъщи навреме за чая. Имаше чувството, че главата й ще се пръсне от впечатления. Как само благославяше гвоздея, който бе съдрал рокличката й!

— Къде беше? — попитаха другите.

— На гарата, разбира се — отвърна Роберта. Но тя не каза ни дума за своите приключения, докато не настъпи денят, когато тайнствено заведе останалите на гарата в часа, когато пристигаше транзитният влак от 3:19 и гордо ги представи на своите приятели Бил и Джим. Братът на жената на втория братовчед на Джим се оказа достоен за оказаното му височайше доверие. Локомотивчето беше станало като ново.

— Довиждане… — извика Боби точно преди локомотивът да изпищи своето „довиждане“.

„Бил и Джим са истински приятели — мислеше си Боби, — а също и братът на жената на втория братовчед на Джим.“

Трите деца се заизкачваха по хълма. Питър вървеше, прегърнал локомотивчето, което отново си беше само негово.

Това се случи един ден, когато майката беше отишла до Мейдбридж. Тя бе заминала сама, а децата трябваше да я посрещнат на гарата. И естествено, те се озоваха там цял час по-рано.

Денят се оказа много дъждовен и дори студен за месец юли. Духаше силен вятър, който носеше ята тъмни облаци „като стада въображаеми слонове“, както се изрази Филис. Заваля силно, така че пътуването към гарата завърши на бегом. Дъждовните капки удряха по стъклата на прозорците. Децата се прибраха в чакалнята, където бе топло и сухо.

— Така сме като в обсаден замък — каза Филис. — Чуйте как стрелите на враговете удрят по бойниците.

— По-скоро прилича на градинска пръскачка — каза Питър.

За съжаление не можеха да излязат на перона, защото дъждът биеше право в открития навес, където обикновено пътниците за града чакаха своя влак. Преди да дойде влакът на майка им, трябваше да минат други два.

— Сигурно ще спре да вали дотогава — каза Боби. — Все пак, добре че взех дъждобрана и чадъра на мама.

Решиха докато чакат да поиграят на… Вие, разбира се, знаете тази игра. Един от играчите изобразява нещо с жестове, а останалите трябва да познаят какво е то. Боби влезе и седна под чадъра на майка си, доби хитро изражение и всички познаха, че това е лисицата, седнала под чадъра от рекламата. Филис се опита да направи вълшебно килимче от майчиния си дъждобран, но той не щеше да се задържи хоризонтален и плосък като сал, каквото трябва да бъде едно вълшебно килимче, и никой не успя да познае. Всички решиха, че Питър малко попрекали, когато начерни цялото си лице със сажди и зае паяковидна поза с думите, че той е петното, което рекламира нечии „сини и черни мастила“.

Беше отново ред на Филис и тя се опитваше да заприлича на Сфинкса от рекламата на „лично организирани пътешествия по Нил“ на компанията „Как се казва той“, когато острият звън на сигнала оповести пристигането на влака от града.