Едит Несбит - Децата от гарата

— Сега вече знам как се чувстват мухите — каза си Боби.

Машинистът и огнярят не я забелязаха. Те разговаряха оживено с носача и по тона им момичето реши, че са в много добро настроение.

— Извинете, моля… — извика Роберта, но локомотивът изпускаше пара и никой не я чу.

— Ако обичате, господин инженер… — Тя заговори малко по-силно, но гласчето й бе твърде слабо, за да надвика свистенето.

Реши, че за да я чуят, е нужно да се покатери в кабината и да дръпне някой от мъжете за дрехата. Железните стъпала бяха много високи, но тя успя да се изкатери. Но се спъна в прага на кабината и падна вътре в подножието на огромния куп въглища, който се намираше пред квадратния отвор на тендера. И точно тогава машинистът, без да я забележи, подкара локомотива.

Роберта усети как огромната машина тръгва и скочи на крака. Много късно, влакът вече се движеше, не бързо, наистина, но достатъчно бързо, за да не може да скочи от него. Налетяха я ужасни мисли — едновременно, в един страховит проблясък. Знаеше, че има експресни влакове, които изминаваха стотици мили, без да спират. Ами ако този беше от тях? Как щеше да се върне вкъщи? Тя нямаше пари да си плати билета за обратния път.

„Аз влязох без позволение в локомотива — помисли си тя. — Няма да се учудя, ако ме арестуват за това.“

А влакът се движеше все по-бързо и по-бързо. Огнярят и машинистът бяха с гръб към нея. Те бяха заети с нещо като кранове на чешма. Боби се опита да извика, но гърлото й беше пресъхнало. Внезапно тя протегна ръка и дръпна огняря за ръкава. Мъжът рязко се обърна и се оказа очи в очи със странно малко момиченце, с изцапани лакти и колене.

— Дяволска работа! — каза той и Роберта избухна в плач.

Огнярят също бе смаян.

— Как попадна тук, малко непослушно момиче — извика той, а машинистът каза:

— По-полека. Не виждаш ли колко е уплашена.

Те я сложиха да седне на една метална седалка в кабината, казаха й да не плаче и да им обясни какво прави тук. Боби наистина се поуспокои. Помисли си, че Питър би дал мило и драго да бъде на нейното място. Всички деца мечтаят да се повозят в локомотив, но никой не ги пуска там. Боби си избърса очите и здравата подсмръкна.

— Е — каза огнярят, — стига толкова. Какво правиш тук?

— Извинете — хлъцна Боби.

— Не се бой — окуражи я машинистът.

Боби започна отново.

— Извинете, господин инженер — каза тя, — аз ви извиках от релсите, но вие не ме чухте… и аз само се покатерих, за да ви дръпна за ръката, съвсем лекичко, колкото да ме забележите… и тогава паднах във въглищата… и толкова съжалявам, ако съм ви причинила неприятности. Не се сърдете… моля ви, недейте! — и тя заподсмърча отново.

— Ние не се сърдим, а сме изненадани. Не се случва всеки ден някое малко момиче да се търколи в локомотива, нали, Бил? И защо го направи?

— Да, това е най-интересното — присъедини се и машинистът, — защо го направи?

Въпреки усилията си, Боби продължаваше да хлипа. Машинистът я потупа по гърба:

— Хайде, стегни се, колежке. По-лошо няма да стане, обзалагам се.

— Исках… — каза Боби, зарадвана от това, че я нарекоха „колежке“, — исках само да ви попитам дали бихте били така любезни да поправите това.

И тя вдигна от въглищата увития в кафява хартия пакет и развърза връвта с треперещи пръстчета. По стъпалата и краката си чувстваше топлината на огъня от пещта, а на гърба си — хладния полъх от лудешката скорост на влака. Локомотивът залиташе, тресеше се и тракаше, а когато се стрелнаха под един надлез, й се стори, че машината изкрещя в ушите й.

Огнярят започна с лопатата да хвърля въглища в котела.

Боби разви хартията и извади локомотивчето.

— Мислех си — каза тя сериозно, — дали не бихте ми го поправили… нали сте инженер.

Машинистът взе играчката и я огледа, а огнярят от учудване спря да рине въглища.

— Ама че глупост — каза машинистът. — И защо мислиш, че ще се хванем да поправяме детски играчки?

— Не смятам, че е глупост — обади се Боби. — Просто хората, които имат нещо общо с влаковете, са толкова мили и добри. Затова помислих, че няма да имате нищо против. Вие в действителност нямате, нали? — прибави тя, защото забеляза, че си смигнаха добродушно.

— Моят занаят е да карам локомотиви, не да ги поправям, особено такива мъничета — каза Бил. — Освен това, по-голяма грижа ни е как да те върнем на твоите родители?

— Ако ме оставите на следващата гара — започна Боби решително, макар че сърцето й биеше лудешки, — и ми заемете парите, нужни за третокласен билет… Аз ще ви ги върна — честна дума. Не съм от онези измамници, за които пишат по вестниците.