Едит Несбит - Децата от гарата

На следващия ден Роберта имаше рожден ден. Следобеда тя бе учтиво, но твърдо помолена да излезе и да не се връща, докато не стане време за чай.

— Не трябва да виждаш това, което ще подготвим — обясни Филис. — Ще бъде славна изненада.

И Роберта излезе в градината сам-самичка. Направи опит да се чувства благодарна, но усещаше, че по-скоро би предпочела да помага, все едно какво правеха, отколкото да прекара сама следобеда на рождения си ден, колкото и славна да беше изненадата.

Сега, когато остана сама, Роберта си припомни думите, които майка й бе изрекла в една от ония трескави нощи, когато ръцете й пареха, а очите й искряха: „Откъде ще намеря пари да платя на лекаря?“.

Момичето се разхождаше напред-назад из градината сред напъпилите розови храсти, покрай люляковите храсти и американското грозде. Колкото повече мислеше за сметката при лекаря, толкова по-малко тази мисъл й се харесваше.

Внезапно Роберта реши как да постъпи. Излезе през страничната врата на градината и с бързи стъпки стигна моста върху речния канал, през който се прехвърляше пътят за селото. Спря и зачака. Беше й много приятно да стои, подпряла лакти върху топлия камък на перилата, и да гледа надолу към бистрата вода на канала. Досега Боби не беше виждала друг канал освен Регентския, а там водата съвсем не беше чиста. Не беше виждала и друга река освен Темза, която щеше да е чудесна река, ако можеше да си поизмие лицето.

Може би децата щяха да обикнат канала толкова, колкото и железниците, ако не бяха два факта. Първият бе, че откриха първо железопътните линии — през онази приказна сутрин, когато откриха къщата, пътя и огромните хълмове край него. Чак няколко дни по-късно откриха канала. Втората причина бе, че всички хора, свързани с влаковете, бяха толкова мили към тях — началникът на гарата, носачът и старият господин, който им махаше за поздрав. А тези, които работеха по канала бяха всичко друго, но не и мили. Те караха бавните си шлепове нагоре-надолу или водеха за юздите старите коне по пътеката за извличане на шлеповете. Копитата им пръскаха кал, докато опъваха дългите въжета. Питър веднъж попита един от шлепчиите колко е часът и получи отговор да се „разкара“ с такъв свиреп тон, че момчето даже не се спря, за да му отвърне, че той, Питър, има същото право като него да върви по пътеката. Всъщност на Питър му дойде на ум да отговори каквото и да е едва след като шлепчията беше отминал.

А веднъж, когато децата бяха намислили да ловят риба в канала, едно момче от шлепа започна да ги замеря с буци въглища и улучи Филис в тила. Тя тъкмо се навеждаше да си завърже обувката. И макар че буцата едва я докосна, това силно охлади желанието й да ходи за риба.

На моста обаче Роберта се чувстваше на сигурно място, защото можеше да гледа надолу към канала и ако някое момче се канеше да метне буца въглища, момичето можеше да залегне зад парапета.

Внезапно се зачу шум от колела, точно както очакваше. Идваше двуколката на доктора, а в двуколката, разбира се, беше самият доктор.

Той дръпна поводите и извика:

— Привет на главната сестра! Ще се качиш ли?

— Искам да поговорим — каза Боби.

— Състоянието на майка ти не се е влошило, нали?

— Не… обаче…

— Добре, качвай се да се повозим.

Роберта се покатери вътре и хубавото кафяво конче трябваше да завие обратно — нещо, което изобщо не му хареса, защото то очакваше с нетърпение торбата си с овес.

— Страхотно е — извика Боби, когато двуколката полетя по пътя край канала.

— Кажи сега какво те тревожи — попита докторът.

Боби си играеше неспокойно с ремъците на гюрука.

— Хайде, изплюй камъчето — подкани я мистър Форест.

— Трудно ми е да изплюя камъчето, както се изразихте — каза Боби, — защото мама ни забрани.

— И какво точно ви забрани мама?

— Да разправяме на всеки, че сме бедни. Но вие не сте всеки, нали?

— Не, не съм — засмя се докторът. — Е?

— Добре, зная, че докторите са много специални… искам да кажа — скъпи. А госпожа Вини ми каза, че нейното лечение струвало само две пени седмично, защото членувала в един клуб.

— Да.

— Разбирате ли, тя ми каза колко добър лекар сте и аз я питах как тогава може да си позволи да се лекува при вас, защото тя е доста по-бедна от нас. Била съм в къщата й и зная. И тогава тя ми каза за клуба, и аз реших да ви питам… но не искам мама да се тревожи! Не може ли и ние да бъдем в клуб, също като госпожа Вини?

Лекарят мълчеше. Той самият беше твърде беден и се беше зарадвал, че към клиентелата му се е прибавило още едно семейство. Така че навярно чувствата му в този момент са били смесени.