Едит Несбит - Децата от гарата

Скъпи Роберта, Филис и Питър,

Тук са нещата, за които помолихте. Майка ви ще иска да знае откъде са се появили. Кажете й, че ги е изпратил един приятел, който подочул, че била болна. Когато отново се почувства добре, ще трябва да й разкажете всичко, разбира се. И ако ви каже, че не е трябвало да молите за тези продукти, отвърнете й, че за мен бе удоволствие да ви помогна.

Писмото беше подписано с „Дж. П.“.

— Мисля, че наистина бяхме прави — каза Филис.

— Прави? Разбира се, че бяхме прави — радваше се Боби.

— Все пак е по-добре да не казваме на мама откъде са тези неща — предложи Питър с ръце в джобовете.

— Поне докато е болна — каза Боби. — А когато се оправи, ще бъдем толкова радостни, че няма и да забележим, ако се вдигне малко шумотевица. О, погледнете розите! Трябва да й ги занеса в стаята.

— И шипковите цветове — каза Филис, вдишвайки шумно аромата им. — Не забравяй шипковите цветове.

— Няма да ги забравя! — каза Роберта. — Оня ден мама ми каза, че когато била малка, пред прозореца й растял голям шипков храст.

Това, което беше останало от втория чаршаф и от черната боя, идеално влезе в употреба за изработката на плакат, на който се мъдреше следният надпис:

ТЯ ВЕЧЕ ПОЧТИ ОЗДРАВЯ,

БЛАГОДАРИМ ВИ

Плакатът бе закован на оградата около две седмици след пристигането на чудесната кошница. Старият господин го видя и радостен махна на децата. Сега трябваше да разкажат на майка си какво бяха направили, докато е била болна. А се оказа, че това не е никак лесно.

Майка им страшно се ядоса. Никога преди не бяха я виждали така разгневена. И най-лошото — започна да плаче. (Плачът е заразен, смятам аз, също като шарката и магарешката кашлица. Ако не друго, сигурна съм, че всеки от вас поне веднъж е участвал в такъв дружен плач.)

Майката спря първа и избърса очите си:

— Съжалявам, че избухнах така, милички, защото, сигурна съм, не можете да го разберете.

— Не сме искали да направим нищо лошо, мамо — изхълца Роберта, а Питър и Филис подсмръкнаха.

— Слушайте сега — каза майка им, — истина е, че сме бедни, но имаме достатъчно, за да преживяваме. Не трябва да разправяте на всички за проблемите на семейството ни, това не е редно. И никога не искайте разни неща от непознати. Обещавате ли?

Те я прегърнаха и притиснаха мокрите си бузи към нейните и обещаха никога да не правят така.

— А аз ще напиша писмо на вашия стар господин и ще му кажа, че не одобрявам… о, разбира се, първо трябва да му благодаря за любезността. Вашата постъпка е тази, която не одобрявам, милички, а не неговата. Той е постъпил много любезно.

После, когато децата останаха сами, Боби каза:

— Мама не е ли чудесна? Покажете ми друг възрастен, който да се извини, задето е избухнал.

— Да — съгласи се Питър, — наистина е чудесна, но е направо ужасно, когато се ядоса.

Те отнесоха писмото на началника на гарата.

— Доколкото си спомням, казахте, че нямате приятели извън Лондон — каза той.

— Сприятелихме се с него наскоро — отвърна Питър.

— Но той не живее наблизо.

— Да, запознахме се с него от влака.

После началникът на гарата се върна зад малкото прозорче, през което продаваше билетите, а децата отидоха да си поприказват с носача. Научиха, че се казва Пъркс и е женен с три деца, че лампите отпред на локомотивите се казват „фарове“, а тези отзад — „буферни фенери“.

Същия ден децата за пръв път забелязаха, че локомотивите не са еднакви.

— Еднакви ли? — каза Пъркс. — За бога, госпожице, в никакъв случай. Еднакви са, колкото вие и аз сме еднакви. Този мъничкият, дето няма тендер, дето мина току-що самичък, това беше резервоар, ей го там… заминава на маневри от другата страна на Мейдбридж. Това локомотивче например прилича на вас, госпожичке. А има и яки локомотиви, огромни, силни машини с по три колела от двете страни — такъв един локомотив прилича на мен. Освен това има и локомотиви за главните линии. Те са като този млад господин тук, когато порасне и спечели всички състезания в своето училище. Такъв локомотив е колкото бърз, толкова и мощен, като този от 9:15.

— Зеления дракон — каза Филис.

— Зеления дракон ли? — смая се Пъркс. — Ние помежду си му викаме Охлюва, госпожице. Закъснява най-много от всички влакове по линията.

— Но локомотивът е зелен — упорстваше Филис.

— Да, госпожице, ама такива са и охлювите през някои сезони на годината.

Докато се връщаха вкъщи за вечеря, децата се съгласиха, че носачът е много забавен човек.