Едит Несбит - Децата от гарата

— Не ми се сърдите, нали — попита Боби с много слаб глас.

Докторът се сепна.

— Да се сърдя? Как бих могъл? Ти си една много разумна млада дама. Виж сега, не се притеснявай. Ще направя така, че всичко с майка ти да бъде наред, даже ако трябва да открия специален, нов-новеничък клуб, само за нея. Погледни, оттук започва акведуктът.

— Какво е това акве… дукт? — попита Боби.

— Воден мост — каза докторът. — Виж.

Пътят се изкачваше до един мост над канала. От лявата страна имаше стръмна скала с дръвчета и храсти, които бяха израснали от пукнатините й. Тук каналът преставаше да следва извишаването на хълма, а потичаше по свой собствен мост — огромен мост с високи арки, който пресичаше напречно цялата долина.

Боби пое дълбоко въздух.

— Наистина е огромен, нали? — каза тя. — Като на картинките в „Историята на Рим“.

— Точно така — съгласи се докторът, — именно на това прилича. Древните римляни са били големи майстори на акведукти. Това е чудесен образец на инженерството.

— Мислех, че инженерството се занимава с правене на локомотиви 4.

— А, има различни видове инженерство — правенето на пътища, мостове и тунели е един от тях. Правенето на укрепления е друг. Е, трябва да се връщаме. И запомни, не трябва да се тревожиш за сметките при лекаря, иначе самата ти ще се разболееш и тогава ще ти изпратя сметка, дълга колкото акведукта.

В началото на ливадата, която се спускаше от пътя към Трите комина, Боби се раздели с доктора с усещането, че е постъпила правилно. Знаеше, че майка й може би няма да мисли така. Но Боби беше сигурна, че поне веднъж тя беше правата и се засмъква надолу по скалистия склон, изпълнена с едно наистина радостно чувство.

Филис и Питър я посрещнаха на задната врата. Те бяха необичайно чисти и спретнати, а Филис си беше сложила червена панделка в косите. Боби също си върза панделка, само че синя. Едва бе успяла да се приготви за празника, когато една малка камбанка звънна.

— Хайде! — каза Филис. — Изненадата е готова. Сега почакай, докато камбанката звънне втори път и тогава можеш да влизаш в трапезарията.

И Боби зачака.

— Зън-зън — обади се малката камбанка и Боби влезе в трапезарията, доста смутена. Още щом прекрачи прага тя се озова в чуден свят от светлини, цветя и звуци. Майка й, Питър и Филис стояха до масата. Щорите бяха спуснати и на масата имаше дванадесет свещи, по една за всяка година на Роберта. Масата бе покрита с цветя, а на мястото, на което щеше да седне Роберта, имаше венец от незабравки и няколко малки пакетчета. Мама, Питър и Филис пееха песничка за рождения й ден. Роберта знаеше, че майка й е написала текста специално за нея. Това беше обичай на мама за рождените им дни. Беше наложен на четвъртия рожден ден на Боби, когато Филис беше още бебе. Боби си спомняше как я караха да учи стиховете, които да каже пред татко „за изненада“. Тя се чудеше дали и майка й не си ги спомняше. Четиригодишното стихче беше:

Песента, която останалите пееха сега, гласеше следното:

Когато свършиха песента, извикаха: „Три пъти ура за нашата Боби!“ и трите „ура“ екнаха в стаята. Боби се чувстваше така, сякаш всеки момент ще се разплаче — нали познавате това странно гъделичкане в носа и боцкането в клепачите? Но преди сълзите й да потекат, всички я разцелуваха и запрегръщаха.

— А сега — каза майка й, — виж си подаръците.

Това бяха много хубави подаръци. Имаше един игленик в зелено и червено, който Филис сама тайно бе направила. Имаше една малка сребърна брошка с форма на лютиче, която до днес принадлежеше на майка й. Боби й се възхищаваше от години, но никога, никога не беше си и помисляла, че ще стане нейна собствена. Имаше и комплект от две сини стъклени вази от госпожа Вини. Роберта ги бе харесала в селския магазин. Имаше и три поздравителни картички с хубави картинки и пожелания.