Едит Несбит - Децата от гарата

Майката закрепи короната от незабравки на кестенявата коса на Боби.

— А сега всички на масата — подкани ги тя.

На масата имаше торта, покрита с бяла захарна глазура, с думите: „Скъпа Боби“, изписани с розови бонбончета върху нея. Имаше също кифлички и конфитюр, а празното място между приборите бе покрито с цветя. Около чайника бе разпръснат шибой, всяка чиния бе поставена в пръстен от незабравки. Около тортата се виеше венец от люляк, а в средата на масата имаше нещо като картина, направена от цветчета люляк, шибой и акация.

— Какво е това — попита Роберта.

— Това е карта — карта на железопътната линия! — извика Питър. — Виж, тези люлякови линии са релсите, това тук е гарата. Направена е от кафяв шибой. Влакът пък е от акация, а това е пътят за насам. А тези дебели червени парички сме ние тримата, като махаме на стария господин. Ето го и него — теменугата във влака от акация.

— А това са Трите комина, направени от иглики — допълни Филис, — тази малка, мъничка розова пъпка е мама, която се тревожи за нас, когато сме закъснели за чая. Питър измисли всичко това, а цветята набрахме от гарата. Мислехме, че това най-много ще ти хареса.

— Това пък е моят подарък — каза Питър, стоварвайки внезапно своето локомотивче на масата пред нея. Тендерът му беше застлан с чиста бяла хартия и препълнен с бонбони.

— О, Питър — възкликна Боби, поразена от тази щедрост. — Не и локомотивчето. Прекалено го обичаш!

— Не — каза Питър много отчетливо, — не локомотивчето. Само бонбоните.

Боби посърна. Почувства се неловко, защото си бе помислила, че жестът е невероятно благороден от страна на Питър. А в същото време си помисли, че трябва да е много алчна, щом очаква да получи едновременно и бонбоните, и локомотивчето. Питър забеляза промяната в лицето й. Той се поколеба за минутка:

— Искам да кажа, не цялото локомотивче. Съгласен съм да бъде и на двама ни.

— Ти си невероятен — извика Боби. — Това е страхотен подарък!

„Това беше много мило от страна на Питър — помисли си тя, — защото, сигурна съм, че не смяташе да го прави. Аз ще занеса локомотивчето на поправка и ще го върна на Питър за рождения му ден.“

А после Боби тържествено разряза тортата и угощението започна. Това беше един прекрасен рожден ден. След чая майката се съгласи да играе с тях — на всичко, на което поискат — и, разбира се, започнаха със „сляпа баба“. Накрая, когато наближи време да си лягат и те поутихнаха, майката им прочете едно хубаво ново разказче.

— Нали няма да работиш до късно, мамо? — попита Боби, когато тръгнаха да си лягат.

И майката отвърна, че нямало да работи до късно, само щяла да напише писмо на татко.

Но когато след половин час Боби се промъкна долу, за да си вземе подаръците (не можеше да заспи без тях) майка й не пишеше, а седеше на масата, подпряла глава на ръцете си. Мисля, че Боби постъпи много добре, като се измъкна тихичко. „Тя не иска да знам, че е нещастна — помисли си тя, — и аз ще се правя, че не знам.“

Но Боби знаеше и се почувства отново нещастна.

На другия ден майка им замина с влак до най-близкия град на покупки. Когато ходеше там, винаги се отбиваше до пощата. Може би за да изпрати писмо на баща им, защото тя никога не поверяваше на децата или на госпожа Вини да изпращат тези писма от тукашната поща, а самата тя никога не ходеше до селото. Питър и Филис заминаха с нея. Боби си търсеше извинение да не пътува с тях, но колкото и да си напъваше мозъка, не можеше да измисли нищо добро. И точно когато се отказа, рокличката й се закачи на един голям гвоздей на оградата. В плата зейна широка дупка. Уверявам ви, това наистина стана случайно. И така, другите я съжалиха, но тръгнаха без нея, защото ако я чакаха да се преоблича, щяха да изпуснат влака.

След като заминаха, Боби си облече ежедневната рокля и тръгна към гарата. Тя не влезе вътре, а продължи до края на перона. Там обикновено спираше локомотивът, когато влакът идваше от града. Наблизо имаше цистерна с вода и един дълъг, отпуснат кожен маркуч, напомнящ слонски хобот. Боби се скри зад един храст от другата страна на линията и зачака търпеливо. Беше взела локомотивчето, увито в кафява хартия.

Когато следващият влак от града спря за зареждане, Боби пресече релсите и отиде до локомотива. Никога преди не се беше приближавала толкова до локомотив. Той изглеждаше много по-голям и страшен, отколкото бе очаквала, накара я да се почувства наистина много мъничка и много крехка.