Антъни Капела - Изкушение с дъх на лимони

Въпреки това ставаше дума за решение, което тя нямаше намерение да вземе с лека ръка. Дори да оставеше всичко друго настрана, тя вече бе изпитала мъката от загубата на един съпруг. Ако си позволеше да се привърже твърде много към Джеймс, изборът, който двамата трябваше да направят след време, щеше да бъде още по-болезнен.

От друга страна, Ливия бе принудена да признае пред себе си с тъга, че понякога няма значение какво желаеш или не желаеш да чувстваш. Понякога сърцето взема свои собствени решения и единственото, което ти остава, е да прецениш дали да го оставиш да те води.

На пазара Джеймс откри, че на една сергия се продават ягоди, първите, които виждаше от началото на войната. Превъзбуден, той изхарчи прекалено много пари за тях. Когато се върна в Палацо Сатриано, Ливия се ужаси:

— Сезонът не е започнал — скара му се тя. — Със сигурност още не са узрели.

— На мен ми изглеждат чудесни.

Тя опита една.

— Точно както предполагах — промърмори с презрение. — Нямат никакъв вкус.

— Но как се предполага човек да разбере кога е започнал сезонът?

— Тези неща просто се знаят — отговори унило Ливия. — Можем обаче да ги приготвим с малко балсамов оцет 38.

— Ягоди с оцет — намръщи се той. — Не ми звучи особено апетитно.

— Повярвай ми. Така ще станат по-сладки.

Докато режеше ягодите в една купа, Ливия отбеляза замислено:

— Ти си типичен мъж, Джеймс. Ще ти се всичко да бъде узряло, за да можеш да го получиш веднага. А понякога половината удоволствие се крие в изчакването на правилния момент.

Той се извърна към нея с недоумение. Дали все още говореха за ягодите? Ливия обаче ровеше в шкафа за оцета, мъничка бутилка с нещо черно и древно на вид в нея, която бе разменила срещу няколко консерви, и той не успя да срещне погледа й.

Когато отпуши бутилката и сипа малко от гъстата течност върху плодовете, тя тихо добави:

— Така или иначе, няма да ти се наложи да чакаш още дълго.

— Докато дойде сезонът на ягодите?

— Може би…

Джеймс научи от нея, че някои неща винаги се съчетаваха добре едно с друго. Балсамовият оцет и цитрусовите плодове бяха само един от примерите. Същото важеше за магданоза и лука, за цикорията и свинското — радикиото и панчетата 39.

Морските дарове бяха естествен другар на тиквичките, моцарелата вървеше добре с лимон и въпреки че доматите се съчетаваха добре с почти всичко, те имаха особен афинитет към аншоата, босилека и ригана.

— Искаш да ми кажеш, че противоположностите се привличат, така ли? — попита той.

— Не съвсем — тя потърси точните думи, с които да му обясни. — Аншоата и доматите не са точно противоположности, просто се допълват взаимно. Едните имат остър вкус, другите — по-мек; едните са свежи, другите — отлежали; едните са безсолни, другите имат сол в изобилие… въпросът е едните да допълват това, което не достига на другите, и когато ги съчетаеш, да създадеш нов вкус, който изважда на преден план естествените вкусове на всяка една от съставките.

Ливия го погледна и той вече знаеше, че и тя си мисли същите неща като него. Лека усмивка, повдигане на вежда… бърза целувка по шията… ръката й, търсеща неговата, докато той се отдръпваше. Също като магданоза и лука.

— Е, какво се съчетава най-добре с рибата тон?

Тя се разсмя:

— Много неща, но най-вече лимонът.

— Значи, ако аз съм риба тон, ти трябва да си моето лимонче.

— Хммм. — Тя се замисли над думите му. — Смятам, че би ми харесало да бъда лимон. Най-малкото, винаги можеш да усетиш, когато в едно блюдо има лимон. Пък и предпочитам да съм остра на вкус, отколкото прекалено сладка.

Той винаги се изумяваше какъв богат набор от безмесни ястия можеше да приготвя Ливия. Нейните сосове за паста често бяха приготвени само от една-две съставки, като например чесън и зехтин или пък настърган лимон и сметана. Много от гозбите й се състояха основно от зеленчуци с добавени към тях чили, аншоа или сирене, за да придадат финалния лек нюанс на невероятния им вкус. Често дори не осъзнаваше, че не е ял никакво месо, докато не приключеше с храната. Може би най-любимото му от кулинарния й арсенал беше нейното меланцане пармиджана, което се състоеше основно от патладжани. Така характерното за английската кухня говеждо, за негова немалка изненада, изобщо не му липсваше.

Когато сподели това с нея, тя се засмя:

— Никога не сме разполагали с особено много месо в Кампания. Дори и преди войната то беше прекалено скъпо. Така че просто ни се налагаше да използваме находчивостта си, за да приготвим нещо вкусно без него.