Антъни Капела - Изкушение с дъх на лимони

— Да — кимна тя замислено, — да, много мъже си мислят така.

Но всичко зависи от това колко гореща е фурната. Ако температурата е наистина, ама наистина висока, можеш просто да хвърлиш месото вътре, без да се замисляш — то ще се опече бързо, без да изсъхне. Но ако фурната не е достатъчно гореща, е по-добре да се спреш на яхнията и да я вариш бавничко. Разбираш ли за какво ти говоря?

Той вече бе започнал да свиква с тази кодова фраза.

— Мисля, че да. Е, кажи ми, гореща ли е фурната днес?

— Да, днес из фурната направо бушува огън — призна тя. — Но, нещата няма винаги да стоят по този начин. Така че за всеки случай не е лошо да потренираме малко и с яхния.

— Дяволски странно е — промърмори майор Хийткоут, — но от Подразделение А изглежда срещат известни трудности с намирането на жени с лоша репутация за своя план с разпространението на венерическите болести.

— Наистина ли, сър?

— Да. И това, при положение че всяка седмица изпращаме над петстотин военнослужещи в болниците за лечение на венерически болести. Направо започвам да се чудя с кого спят тези хора.

— И аз, сър.

— Разбрах, че от Подразделение А вече са оставили италианската полиция да се занимава с арестите. Но честно казано, се съмнявам това да доведе до по-добри резултати. Тези жабари са толкова корумпирани, че ще продадат и майките си за няколко лири.

— Така е, сър. Някои хора тук изглежда нямат никакви скрупули.

— Хммм — майорът го изгледа проницателно. — Ами ти, Гулд?

— Сър?

— Някакви проблеми, за които би трябвало да знам?

— Мисля, че всичко е под контрол, сър.

— Добре. — Майор Хийткоут замълча за момент. — Между нас казано, не съм особено разочарован, че от тази идея с венерическите болести не излезе нищо. Не казвам, че ти имаш нещо общо с цялата работа, но… просто внимавай. Изобщо няма да ми хареса, ако започнеш да разсъждаваш и действаш като местен.

Един ден Ливия сервира за обяд на британските офицери димяща купа с охлюви, от които се носеше апетитният аромат на чесън и домати. Джеймс се огледа за нож и вилица, но тя не бе сложила никакви прибори на масата.

— Това е истински деликатес — обясни тя. — Наричаме ги маруцеле. Събират ги от растенията, които растат край морето. То им придава специфичен солен вкус. Варим ги направо с черупките.

Хорис вдигна един охлюв с два пръста и го огледа със съмнение.

— В Англия нямаме навика да ядем охлюви. Или пък плужеци, щом стана дума.

— Има множество неща, които не правите в Англия — усмихна се тя. — Както научавам напоследък.

— Какво пък трябва да означава това? — попита Хорис със съмнение.

Джеймс също бе вдигнал един от охлювите, съблазнен от богатия му земен аромат.

— Как се яде това чудо? — попита той.

— Ами както си е.

Джеймс допря черупката до устните си и засмука. Нищо не се случи.

— Може да се наложи да го раздвижиш малко — добави Ливия.

Той мушна езика си в черупката и после засмука отново. Този път месото леко помръдна. Джеймс раздвижи по-бързо език, като едновременно с това засмукваше, и този път месото се плъзна в устата му, последвано от сок с маслен вкус. Беше божествено и той простена от удоволствие.

Един по един, проявявайки в различна степен погнуса и ловкост при справянето с черупките, останалите офицери последваха неговия пример. Ливия обаче задържа вниманието си най-вече върху него, силно заинтересувана как точно се справя.

— Има още сок в черупката — уведоми го тя, докато го наблюдаваше. Джеймс отново плъзна езика си вътре, завъртайки върха му, за да обере всичко.

— Това е направо фантастично — въздъхна той, докато оставяше празната черупка. — Ливия, ти си гениална.

— Радвам се да го чуя — каза тя. В гласа й се долавяше задоволство. — Пробвай с друг.

Когато охлювите свършиха, тя им донесе купа с пресен грах, който все още беше в шушулки.

— Яденето на грахчетата — обясни тя, — много напомня за яденето на охлювите. Трябва да разтворите шушулката с пръсти ето така — тя им показа, — след което да оберете грахчетата с език, ето така.

Джеймс се опита да я имитира и всички грахчета се разпиляха по пода.

— Странното е — обади се Джъмбо, — че в академията ни учеха на малко по-адекватен начин за ядене на грах. Който включва употребата на нож.

Джеймс опита отново. Този път успя да обере всички грахчета, освен последното и най-мъничкото, което беше в самия край на шушулката.

— Не мога да се добера до него — оплака се той.

— Точно последното е най-важно — усмихна се хитро Ливия. — Повярвай ми.