Антъни Капела - Изкушение с дъх на лимони

Една вечер, когато Джеймс си тръгваше, Анджело дойде при него и му прошепна, че би желал да поговорят насаме. Младият офицер отиде до кухненската врата и собственикът на заведението бързо го придърпа в един ъгъл.

— Утре при теб ще дойде човек. Той има информацията, която ти трябва.

Мъжът, който се появи на следващия ден, беше огромен, истинска планина от плът, която едва успя да се вмести между облегалките на един от столовете в офиса на Джеймс. Не се представи и като цяло явно нямаше навика да губи време в празни приказки.

— Сагарела има любовница — пристъпи той директно към въпроса. — Тя живее в Супино и той държи именно там запасите си от пеницилин. Момичето се съгласи да го държи буден през цялата нощ, за да можеш да го арестуваш на сутринта.

— Защо е готова да ни съдейства?

Огромният мъж сви рамене.

— Показали са й негова снимка с друга жена, а тя е доста ревнива. — Той извади лист хартия от джоба си и го подаде на Джеймс. — Къщата е напълно изолирана. Нарисувал съм ти карта.

Нещо в този човек караше Джеймс да се чувства неудобно. В главата му бяха започнали да се въртят разни стари поговорки, в които се говореше за дявола и гостоприемството му. Така или иначе обаче май бе прекалено късно за предпазливост. Той взе картата и я погледна. Нарисуваното там му се стори достатъчно ясно.

— Благодаря — каза той.

Мъжът стана на крака с думите:

— Бъди много внимателен. Сагарела със сигурност ще бъде въоръжен.

Точно в този момент Ливия влезе в стаята. За секунда тя и огромният мъж се спогледаха невярващо, после на лицето на дебелака изгря усмивка.

— Я виж ти. Значи тук си се скрила, Ливия.

— Името му е Алберто — обясни тя. — Създава ми проблеми от години.

— Той не може да се добере до теб, докато си тук — каза Джеймс. — Вече си под моя закрила.

— Ти не разбираш — настоя Ливия. — За този човек информацията е власт. А ти повери в ръцете му възможно най-опасната информация. Информацията за това, че нарушаваш закона.

— Той е точно толкова замесен в тази история, колкото съм и аз.

— Само дето ти имаш какво да губиш. — Тя тръсна глава. — Алберто е свиня, но е умна свиня. Ще видиш, че ще намери начин да извърти нещата в своя полза.

Усети остра болка в сърцето си, докато я гледаше как стои пред него толкова ранима и отчаяна. Взе я в обятията си.

— Кълна се, че няма да допусна никой да те нарани — обеща той.

— Идиот! — повиши тон тя и го удари с юмручето си. — Не се притеснявам за себе си, а за теб!

Той й се усмихна широко:

— Да разбирам ли, че наистина те е грижа за мен?

— Porco dio! — каза тя ядосано. — Разбира се, че ме е грижа.

— Не бях сигурен.

— Да си ме питал някога?

— Не — призна си той.

— Е, вече го знаеш. Сега ти остава да ми обещаеш, че утре няма да се опитваш да арестуваш този тип Сагарела.

— Ливия — промълви той. — Трябва да го направя.

— Глупости.

— Това е мой дълг.

— Как можеш да го наричаш дълг — кресна тя, — при положение че началниците ти биха направили всичко възможно, за да те спрат, ако знаеха с какво си се захванал!

— Не разбираш ли? Ако не го сторя, ще бъда просто поредният корумпиран офицер от разузнаването.

— Е, и?

— Това е възможността, която очаквах през цялото време.

— Тъй ли? Все си мислех, че аз съм възможността, която си очаквал през цялото време.

— Разбира се, че си ти. Но въпреки това трябва да направя това.

Тя разпери ръце във въздуха:

— Tiene ’a capa sulo per spartere ’e rrecchie 40! Каква глупачка бях да си помисля, че един англичанин би могъл да бъде по-различен. Мъжете са едни и същи, независимо в коя страна са родени.

— Ливия…

— Махай се! — изкрещя му тя. — Върви да те убият. Провери лично колко ме е грижа.

Тръгнаха преди зазоряване. Италианците бяха в обичайните си одеяния за бойни действия, с костюми, гети и широкополи шапки, но нещо в мрачното настроение на Джеймс явно се бе предало и на тях, защото бяха доста по-тихи и кротки от обикновено, докато пътуваха с взетия назаем джип по тъмните улици, а след това на север по крайбрежния път. Когато откриха мястото, слънцето тъкмо изгряваше. Информацията на Алберто се оказа вярна и търсеният от тях дом бе съвсем изолиран. Беше тихо и спокойно.

Прекалено спокойно, помисли си Джеймс. Нямаше много опит с фермите, но бе убеден, че не би трябвало да са чак толкова тихи. Защо нямаше лаещи кучета? Направи знак на Карло и Енрико да извадят оръжията си.

Самият той се насочи към входната врата. Беше отворено. Когато пристъпи вътре, чу някакъв звук. Приглушеният плач на бебе, което явно не можеше да реши дали му се спи, или му се яде. Джеймс се отпусна малко. На това място поне имаше хора, при това живи. За момент си беше помислил… всъщност сега това нямаше значение. Трябваше да се съсредоточи върху настоящата ситуация. Плачещото бебе означаваше събуждане на майката, а елементът на изненадата беше жизненоважен. Бутна вратата, иззад която бе чул плача, и нахлу в някаква спалня.