Елин Пелин - Изкушение

— Опита ли го, Тодоре?

— Опитах го, опитах го, отче!

— Е?

— Тънко, вкусно и рязко, рязко! На езика сладни, а в очите изкарва сълзи. Само една капчица ла вкусиш, и ще се оближеш като коте на припек. И баба попадия така казва…

— Хм… зер и тя го опита, Тодоре?

— Не отрече, като я поканих, но вкуси съвсем малко, така е, с върха на езика.

— Е, де!

— Няма що да се лъжем!

— Знам, знам, тя е благоразумна, Тодоре, но има обичай, знаеш, да посръбнува… Та ти го намираш за добро, а?

— И добро си е, отче.

Дядо поп преглътна.

Тоя разговор ставаше в черквата пред взора на две-три набожни бабички и при самия клир, дето от десет години насам се подвизаваше бае Тодор Клисаря с надежда да замени някога добрия, но побелял и извехтял вече свещеник.

— М-мм… м-мм… Христу богу пре-да-дийм! — възгласи дядо поп.

— Те-бе гос-по-ди-ии! — отговори клисарят.

— А като колко има в шишето, Тодоре, тъй… намеришки?… Мм… м-мм-м… Господу помолимся-я-я!

— Гос-по-ди, по-ми-луууй!… Слаба работа, отче, колкото да си оплакне човек устата. Нещо кило и половина може да има.

— Тю, да му се не знае, та не можа ли да се намери повече!

Свещеникът замислено поглади брадата си и се наклони към клисаря.

— Хм-м, та под престола ли е, каеш, Тодоре, еем…и сина и святяго духааа-а…

— Там, там, отче… Ааамин — отговори бае Тодор на влезлия в олтара свещеник и кротко зачете канона със своя тихичък и медоречив гласец.

Това нещо ставаше на Богородица — време, по което в такива краища, дето няма лозя, бъчвите пресъхват съвършено и виното почва да се явява само насън.

А дядо поп Серафим, този почтен стар свещеник, който тридесет години наред с небивало търпение служи на енориашите си, обичаше да се подкрепя с поняколко чашки добро винце, към което той имаше, като всеки човек, малка слабост. Инак го не биваше за нищо. Краката и ръцете му трепереха, очите му се премрежваха, езикът му се сплиташе и в такъв случай той не можеше да извърши даже един водосвет. Това се случваше рядко, защото тоя добър старец знаеше слабото си място повече от всекиго и се грижеше да има в зимника постоянно по няколко килца вино. А пък в критически минути мъдрата баба попадия се намираше да извади от ковчега си едно шишенце, пълно-пълнишаво. Само че в такива случаи тя ставаше скъперница и броеше чашките на стареца, от което той понякога се оскърбяваше. Една малка непредпазливост сега беше пресушила и този източник. И поврага му оскърблението, ако да имаше скрито поне една чашка, колкото да си припомни вкуса му, да си разведри очите с блясъка на цвета му. Ето вече цяла седмица, откак дядо поп, па и никой от Глушиново не е помирисал такова нещо. Липсата на тая червена капка пълни с униние душите, разкисва сърцата и киселй лицата. Пък не щеш ли, да се случи Богородица! Хората постили за пречест, а в селото да няма капка вино, колкото за комка. Ако това нещо бе се предвидяло по-рано, то пак тъй и тъй, но дядо поп се сети чак сутринта, когато влезе в черквата. Да видите смущението му! Цял се изпоти горкият!

„Е, па сега?“ — замисли се той с мъка на душата и повика клисаря.

— Тодоре — каже, — работата е спукана, знаеш ли какво е станало?

— Какво? — зина бае Тодор и се опули въз свещеника да чуе кой знае каква светла новина.

— Няма вино за комка! — рече отчаяно свешеникът и се замисли дълбоко-дълбоко.

— Ха!… И тая добра! — сепна се клисирят, като че сбърка канона.

Дядо поп безнадеждно скръсти ръце. — Хъка-мъка — това е!

— Е, па сега, отче?

— Не знам, Толоре…

Двамата дълго време се гледаха в очите. По едно време бедният клисар се почеса по врата.

— Това така няма ла го бъде, отче, ами чакай да поразпитам тук-таме из селото, може пък и да се намери…

Бае Тодор излезе из черквата като сънен и тръгна бързо към кръчмата. Върви и мисли:

„Ще тръгна от къща в къща и ще намеря!“

На моста пред черквата той се спря и взе да смята, като натискаше с едната ръка наред пръстите на другата.

— Ако няма у Ивановци, ще ида у Божичковци, ако няма у Загорските, ще ида у Чемерниим, ако няма там, ще ила там, оттам — там… там… после… ха — чакай — уу… ама у тях надали и вода има, какви им са мързеливи снахите!

И бае Тодор въздъхна. Под моста играеше като момиче реката, пъргава и бистра, бълбукаше, плискаше по камъните, току-що разбудена от утрото, бързаше надолу и викаше сбогом, сбогом, сбогом. Клисарят я гледа, гледа и се размиели.

— Да е да мога, като господ в Кана Галилейска, да я превърна на вино, и за комка ще има, и за народа ще има, ама… Ех! — въздъхна той и тръгна пак замислено из улицата.