Елин Пелин - Летен ден

Селото Горно Ровинище е малко и грозно полско селце с ниски, олупени къщурки, неприветливи и неваросани, разхвърляни безразборно из разградените и боклучиви дворища, из които по цял ден играят немирни и нечисти дечурлига. Една безименна и безводна река, която услужва само на пороите, простира през сред селото широко каменливо речище и прави картината още по-грозна и по-печална. Лете, когато водата съвършено пресъхне и когато каменливият насип на речището се нажежи и побелее, това голо, без зеленина и почти без дървета село добива нерадостен вид. И старата черкова със зеленясалите керемиди, и ниската камбанария със смачкания покрив и изкривения дървен кръст на нея, и полусухата топола до тях, и жълтите лица на гушавите жени, и песъчливите сипеи из улиците навяват човеку тъга и го карат да бяга.

Това лято аз минах през него, може би двадесетия път през живота си, и то ми се стори грозно повече отвсякога. Беше жътва. То пустееше. Затворените безлюдни къщи тъжно и глухо немееха. Две-три полуголи, нечисти деца се пърпелешкаха лениво из горещия пясък на улицата. Една сляпа бабичка неподвижно седеше под сянката на една порта и от час на час им изгълчаваше нещо, сякаш излайваше като ударено куче. Пред една къща неподвижно лежеше болник. Зад пустата воденица бързо се мярна дългата фигура на полякът с обвесена през рамо пушка и изчезна. С една реч — глухота. Глухота и тегота.

Денят бе душен и тежък. Слънцето упорито бе се спряло посред синия небесен купол и сипеше огън и жар от висините. Чувствуваше се страшна умора. Усамотените тук-там из градините брести и овошки стоеха безмълвно, с отпуснати листа и сякаш чакаха, а-а, да се сплавят под палящите слънчеви лъчи. Излязох бързо из задушливото село и се упътих към близките ханчета на шосето. Над широкото поле, заградено с венец от сини далечни планини, трептеше адска марана. Тежко и уморително безмълвие цареше в запаления въздух. Навред из узрелите нивя в полето се белееха групи жътвари и жътварки. Ни пъдпъдък се обаждаше, ни чучулига пееше. Далече, далече нейде дружни момински гласове излека бяха подели жътварска песен. Треперливият й отглас се люлееше над полето на тихи вълни, трогателно и тъжно, тъжно до сълзи.

Отбих се на ханчето край шосето. И тук същата пустота и тегота. Ниско и дълго като плевник здание, с нещо като градинка отпред, служи за кръчма, и макар че е на друма, недружелюбният му вид не мами пътниците, и постоянни негови посетители си остават жителите на Горно Ровинище.

Вътре беше хладно. Неравният под от калени плочи беше изметен и полян с вода. Широките стрехи на покрива не пущаха слънчевите лъчи през прозореца и вътре цареше полумрак, който отморява очите и някак си освежава. В ъгъла срещу вратата стоеше стар тезгях, обезобразен от мухите и приличен на кафез, през дървената решетка на който се виждаше заспала между чашите главата на съдържателя-цинцарин. Отстрана около една ниска масичка вдигаха врява петима пияни селяни.

При моето влизане те замълчаха. Внезапно иззад масата се повдигна едно мъничко, хило човече, с детинско, но старо и сбръчкано лице, по което нямаше никаква следа от брада и мустаци. Това кьосе, облечено в груби шаечни дрехи, шити на ръка, се казваше Марко и се ползуваше с голяма известност из околията, макар че беше прост терзия. В турско време, някога си, той бил учител и от Освобождението постоянно даваше прошения за пенсия. Ние бяхме стари приятели.

Той заскача около мене весел като дете и записка с тънък и смешен женски глас:

— Ах, скитнико, скитнико! Добре ми дошло, пиленце!

Сивите му оченца играеха под безцветните вежди весело и подвижно.

Той почна да ме разпитва дяволито за това, за онова и се мъчеше да бъде умен и приятел със значение. Хриплив и писклив смях широко разтваряше устата му, из която се подаваше крив зелен зъб, който застъпяше долната му устна.

— Аз пия, както виждаш… Кой е луд, нека работи… Мен ми дай винце и… же-е-ни, хи-хи-хи! — И той весело и от сърце се смееше на своята неуместна шега.

На средата на масата с важност седеше Гаврил кметът, рус до белота, със сини очи, кокалест и едър като дъб селянин. Медночервеното му лице сияеше от доволство. Беше добре разположен.

Той ме поздрави, подмигна лукаво към жадното за любов кьосе и почна гръмливо да се смее. Тоя Гаврил беше чуден човек. Дългите му извити като два сърпа мустаци придаваха юнашки вид на господарската му външност и будеха почит. След сръбско-българската война, в която го ранили, той дълго служил като полицейски старшия, но после се уволнил и се прибрал в село. Той беше сиромах, но не му се работеше, обичаше да продава чорбаджилък. А откак почнаха да го избират кмет, беше се и пропил. Обичаше жените и си имаше историйки.