Елин Пелин: Летен ден

До него седеше с отпусната глава съвсем пиян Иван Дядката. Той смирено ми протегна ръката си, нахлупи шапка над вежди, въздъхна и се помъчи да мине за трезвен.

— Ей, Дядка, не спи, ами запей! Запей, бе Дядка! Напук на сиромашията! Их, пусто бре-е! — задърпа го Марко за рамото.

Дядката се не поклати. По неговото умно лице лежеше тъга. Трезвен той беше добър човек. Имаше четиридесет години и се ползуваше с почит в селото, защото бе грамотен, разумен, с весел характер и пееше в черква. Но откакто умря жена му, той се промени, отчая се и почна да пие.

— Дядка, запей! — настояваше Марко.

— Ха, Дядка! — рече Гаврил.

— Не!

— Запей, бе Дядка, запей!

— Не думкайте, няма да пея!

И като въздъхна, Дядката печално поклати глава и се замисли.

Гаврил му подаде чашката.

— Дядка, пий!

— За пиене — ще пия.

— Ха така де, не ставай жена! — викна кметът.

— Пусни му края, бе Дядка! Какъв си се омърлушил такъв… Пий — това ще ти остане! Нима си се родил да пееш само в черква на бабите? Запей, аз ще приглашам. Ех! — заудря с юмрук по масата дългият като върлина селски поляк и очите му засвяткаха. Сухото му и черно лице някак се намръщи и безкръвните му тънки устни нервно затрепераха.

— Запей моята песен, бе Дядка. Пелинковата песен запей — въодушевено се развика той. — Запей да падне сърце на място! Хайде!

Иван Дядката се не поклати. Пелинко въздъхна и махна с ръка.

— Ех, не ви бива за нищо.

Той беше момък на двадесет и две-три години, бърз, пъргав и буен. Гореща кръв течеше в неговите жили и го правеше непомирим. В Горно Ровинище дълго време ще разправят за неговите ергенски лудории по хората и по седенките. Беше го обикнала чорбаджийската щерка Милена, хубава спретна мома. Чорбаджията нямаше син и иска да го призети, но Пелинко отказа, макар че бе последен сиромах. Така — от вироглавство.

— Ни съм аз за тях, ни са те за мене.

И той остави чорбаджийската къща, дето бе ратай. Но сетне Милена стана трудна и посрами баща си. Пелинко дадоха в съд, ала някой си вдовец отведе Милена нейде по загорските села и работата се потуши. В село на Пелинко изведоха песен. Това не му попречи да се ожени. Само че жена му наскоро умря и сега той бе вдовец.

— Дядка, пий и пей — продължаваше да удря той по масата.

— Да пукна, ако запея!

— Пукни тогава — по-добре да пукнеш!

Гаврил почна гръмливо и продължително да се смее. Това обиди Дядката.

— Кмете, ти защо се смееш?

— Смешен си.

— Няма да пея! — вдигна глава Дядката. — Срам ме е… жал ми е. Полето гори. Децата ми са там, работят… Пък аз се напих… Няма да пея!

Дядката удари с ръка по масата и поиска да побегне. Гаврил го прегърна с мощните си ръце и почна да го целува по устата.

— Дядка… много умуваш! Не ставай магаре, ами запей. Ще пеем всички! Ха, искаш ли?

— Не.

— Тогава сам… хайде!

— И сам не искам…

— За какво се замисли? Деца имаш — нека работят, ти почивай… Защо си ги чувал? На, вземи чашата, да чукнем… Сиромаси сме, бе Дядка… си-ро-ма-си сме! И да работиш, и да не работиш — все то. Това ще ни остане!

— И во гресех роди ме мати моя — рече Дядката и изпи чашата до капка.

— Е, тъй те искам, Дядка — рече Гаврил и го потупа по рамото.

— Всичко е суета… всичко. Суета сует — рече Марко.

— Имаш право. За кьосавите като тебе — така е — отговори язвително Дядката.

— Така е! — удари масата полякът.

— Скакалец! — рече Марко и почна да псува.

— Пшт! — каза строго кметът и поглади сърповидните си мустаци.

Петият човек, дядо Йорго, който седеше с увиснала глава настрана, се отметна върху дългия хамбар край стената и захърка.

Полякът го изгледа с продължителна насмешка, па като махна с ръка, рече:

— Минало ти е времето, дядооо!

И обори глава.

Марко въздъхна. Гаврил хвърли още една чаша. Дядката почна да мрънка тихо някаква песен. Запрелият часовник на стената внезапно почна да бие. Заспалата глава на цинцарина се изправи между чашите, погледна към масата на пияниците, прозина се, кихна и пак увисна на дъската. Марко подкара някаква черковна песен с пискливия си глас. Дядката го придружи със сладкия си тенор. Гаврил и Пелинката завиха след тях:

Дрезгавите им гласове затрепераха продължително, превариха се, застигнаха се, преляха се един в други и в края се извиха несъгласно и меко. Менците, които висяха над тезгяха, дадоха тих звънлив отглас.