Елин Пелин: Летен ден

Вътре ненадейно влезе Павел Нямото — синът на Дядката, — изгледа гневно пияните и като приближи баща си, почна да го дърпа за рамото.

Павел беше едър и здрав седемнадесетгодишен момък с умно лице и високо чело. Още от детство беше глухоням. Когато баща му биваше пиян, Павел трепереше от гняв й ненавист и често пъти го изхвърляше из кръчмата и го биеше, без да може някой да се разправи с него. По червеното му лице и по сламките на пояса му личеше, че иде от нивата. Той задърпа по-силно баща си, почна да ломоти нещо и да разправя с ръце и с очи.

— Вика ме — ще си отида — рече Дядката.

— Ба, притрябвал си му сега — обади се Гаврил. Нямото крещеше и махаше с ръце. Личеше, че е сърдит. Марко, за да се покаже може би благороден, наля и му подаде чаша вино. Нямото я грабна, хвърли я из вратата и тъй страшно изгледа кьосето, че то се разтрепера.

— А… ббб… пп-п — вдигна грамаден юмрук Павел и застрашително със светкавичен поглед го показа на пирующите. Цинцаринът излезе из тезгяха.

— Е, хайде, Дядка… Хайде, върви си!

Дядката стана от мястото си.

— Е… като не искаш да ни попееш — върви си! През море ти вечеря! — рече Пелинко. Гаврил почна да се разправя с ръце с Нямото.

Дядката пазеше равновесие всред кръчмата и викаше на цинцарина:

— Пиши… там… колко имам?

— Не! Плати си, Дядка, не може така!

— Нямам… Пиши и мълчи, че виждаш ли тоя немия — може да ни пребие и двамата.

Павел улови баща си, измъкна из пояса му вителя, с който връзват снопи, и си тръгна. Дядката поиска да тръгне след него. Павел силно заломоти нещо, махна с ръка и излезе бързо.

— Не ще ме, магарето! Грехота е, вика, да ида пиян на нивата, дето се ражда хлябът… Ех, има право… умен е мой Павел! И защо ли ме не би? Падаше ми се!

Дядката пак седна на мястото си. Гаврил му подаде чашата.

— Пий… Павел е по-умен от тебе… много по-умен.

— Много по-умен е… На майка си се е метнал, бог да я прости!… Ех! Имала глава да пати!

— Ще си намериш друга, бе Дядка — почна да се смее Марко.

— Ти да мълчиш, кьосе — погледна го накриво Дядката. — Няма да се женя вече… Мина — всичко мина!

— Да оженим тебе, Марко — изсмя се гръмко Гаврил. — Оная нескопосница те напусна, ама друга ще ти намерим…

— Кьосе, кажи си право, защо те напусна Станка, а? Тук сме сами. И ожени се, проклетията! Година да я водиш и пак да те напусне. Се има някакви причини — почна да го закача Пелинко.

— Причини, дяволите — причини — възрази Марко.

— Ами, истина ли, като се оженила повторно, пак мома излязла, а? — лукаво подмигаа Пелинко.

Общ гръмлив и продължителен хохот процепи кръчмата. Дядо Йорго се събуди и почна да трие очите си. Марко се разпсува ужасно. Това разсмя още повече другарите му. Той удари няколко пъти по масата и тръгна да си отива.

— Като сте такива магарета — сбогом!

— Марко, стой! Ще попея — завика след него Дядката.

Марко се повърна и се засмя.

Пелинко извади кавала и почна да го сглобява.

Денят вече преваляше. Горещината навън бе отслабнала и из полето на вълни се донасяха тъжни жътварски песни.

— Пелинко, засвири бе! Защо се таиш от одеве? — рече Гаврил.

— Тъй — свири! Така те искам — обади се Дядката.

— Някоя жална подкарай — поиска Марко.

Пелинко мълчаливо го погледна и като наведе глава, положи устни на кавала. Всички се умълчаха. Дядо Йорго седна на хамбара и впери очи в свиреца. Цинцаринът се подпря до тезгяха. Пелинко вдъхновено полусклопи очи и наду кавала.

Първите звуци зашумяха като дълбока и продължителна въздишка и полека-лека загаснаха, сякаш потънаха в едно безкрайно море от страсти и скърби. После отново по-тъжно и по-високо се подеха, падаха на сърцето, взимаха душата и като вълшебни и дивни сънища я унасяха и увличаха в своите леки вълни. Всички се спогледаха и сякаш всички разбраха своите потайни мъки… Свирецът беше пребледнял. Дядката извади кърпа и почна да брише очите си. Дядо Йорго слушаше с отворени уста. Цинцаринът мечтаеше. Гаврил беше се подпрял на тезгяха, с изкривена глава, като че хвърчи нейде високо-високо, и унесен бе склонил клепки. Очите на Марко бяха се удвоила. А кавалът все повече и повече унасяше. Той хващаше най-тънките, най-нежните и най-потайните желания и скърби на душата, разтапяше я в своите дивни звукове и говореше, говореше и разказваше нещо умилително, безкрайно тъжно, то тъй хубаво и тъй чисто!

И от един път свърши. Менците на тезгяха отгласиха последния звук…

Една минута никой не продума. Всички мълчеха в някакво очакване. Пелинко хвърли тържествуващ поглед и изпи чашата си.