Антъни Капела - Изкушение с дъх на лимони

По цялата маса имаше разпръснати грахови зърна, подобни на мънички зелени топчета за игра, докато езиците на британските офицери опитваха да се справят с хлъзгавите шушулки.

— Честно казано, с нож беше доста по-лесно — въздъхна Джъмбо.

— Не се притеснявай, всичко е въпрос на практика — окуражи го Ливия.

Джеймс изчака до края на обяда, след което отиде в кухнята.

— Ливия — започна той, оставяйки празната чиния, която носеше, — за какво беше всичко това с охлювите и граха?

— Хммм. Ами и двете ястия са много интересни. Нека да ти го кажа така. Понякога е хубаво да започнеш с граха. Въпреки това най-често ще искаш да започнеш с охлювите, след това да опиташ няколко грахчета, а после да се върнеш към охлювите, преди да завършиш с грахчетата. Трябва обаче да си сигурен, че ще достигнеш най-последното в шушулката.

— Нищичко не разбрах.

Следобед обаче, когато тя отново дойде в стаята му, всичко внезапно му стана съвсем ясно. Той осъзна, че тихите й стонове от удоволствие по време на ласките му преди, не бяха нищо, сравнени с разтърсващите спазми, които можеше да предизвика, щом пристъпеше от охлювите към грахчетата, после отново към охлювите, докато най-накрая не достигнеше с език последното грахче в шушулката.

Джеймс никога не бе предполагал, че леглото може да бъде толкова добро място за разговори. Понякога, в дългите следобедни часове на сиестата, му беше трудно да каже кога е приключил диалогът и е започнало правенето на любов. Това всъщност бяха най-прекрасните следобеди от всички.

Като за начало имаше тайни, които всички любовници споделяха: кога взе решение за първи път или пък как се почувства, когато… После идваха въпросите с възпитанието и културата, сравненията между две държави, които бяха напълно различни, но също така странно близки в някои отношения. Споделяха спомени за приятелите, които всеки от тях бе загубил заради войната, а после малко клюки за новите им приятели в Неапол. Ливия се оказа изключително добър имитатор — изпълнението й като майор Хийткоут, който хока Джеймс, по време на което бе чисто гола, а единственият използван реквизит беше войнишката му фуражка, беше невероятно смешно: „Кап’тан Гуу, вий ста позьор за арамията. Съвземете се в ръце! Чуй век тарябва да биде тъвърд с тия жабари!“. После тя се върна в леглото, докато все още се хилеше неудържимо, и двамата откриха нови начини, по които да продължат шегата с проявата на твърдост спрямо жабарите.

Джеймс чак сега разбра, че тялото има свой собствен език, нещо средно между говор и мълчание. Понякога той напомняше за изисканата музикалност на италианския, друг път за твърдата, гърлена настоятелност на англосаксонския. Също както при всеки друг език, човек постепенно започваше да го разбира все по-добре, да долавя нюансите, да изглажда акцента. Имаше толкова много непознати интонации, които трябваше да се овладеят: нежното шептене на целувките, деликатното стакато на езика, докосващ кожата, характерните извивки на простенването и охкането — всяко едно, криещо в себе си множество значения, които можеха да бъдат разтълкувани по дузина различни начини.

За този език нямаше разговорници и речници. Човек се учеше да го говори, щом се научеше да го слуша, на принципа на пробата и грешката, в опит да отвърне на това, което току-що му е било казано. Нямаше момент, в който можеш да отсечеш, че вече разбираш напълно езика на телата. Просто се стига до осъзнаването на факта, че вече нямаш нужда от преводач, че това, което е казано, е било по-важно от начина, по който е било казано, и че това, което сте правили заедно, не е било просто секс, а началото на един дълъг разговор.

Когато консервата се напълни, той занесе парите на Анджело. Бяха измислили простичък, но ефикасен начин за предаването на парите, без това да предизвика никакви подозрения: Джеймс щеше да хапне нещо, а Анджело — да му донесе астрономическа сметка. Тогава Джеймс щеше да постави голямата купчина банкноти в празната чиния, затвърждавайки за пореден път репутацията си на идиот, който държи да играе по правилата.

Сега ресторантът „При Тереса“ беше дори по-пълен, отколкото по време на първите му дни в Неапол. Наистина, тук човек вече не можеше да намери момиче за леглото си, но това бе компенсирано от изумителната красота на персонала. От сомелиерката до продавачката на цигари, всички момичета бяха истинска наслада за окото, а фактът, че имаше сериозно текучество, не притесняваше особено много никого, защото на съответните длъжности идваха нови красавици.