Антъни Капела - Изкушение с дъх на лимони

— Първо решихме, че някой е хвърлил труп на коза във водоема — каза му офицерът. — Когато го проверихме обаче, установихме, че във водата няма нищо. Тогава започнахме да си мислим, че става дума за отрова.

Джеймс поговори с арестуваната жена и му стана ясно, че е била посочена от информаторите на офицера само защото я смятаха за стрега, вещица, и всяко нещастие, за което нямаше логично обяснение, следваше да се припише на нея. Той ги накара да освободят жената и каза на офицера да докарат прясна вода от съседното село.

Мистериите обаче изобщо не свършваха дотук. В полето край Фико бе избито цяло стадо овце, предполагаше се — от бандити. В това нямаше нищо чак толкова необичайно, но според доклада на местния полицейски началник по телата на мъртвите животни нямаше и драскотина, а пък убийците не бяха взели дори едно животно. Изглеждаше така, сякаш овцете са били убити от мъглата.

Обитателите на неаполския квартал Санта Лучия бяха убедени, че германците взривяват експлозиви в катакомбите. Джеймс накара един свещеник да го отведе до древните гробници, които се простираха на цели мили под града, и бързо се убеди, че долу няма никакви германци — нямаше светлина, беше много задушно, а всеки, който се опиташе да се крие в непрогледния мрак на тунелите, скоро щеше да се загуби. Въпреки това той самият чу някакво далечно бумтене под земята, сякаш нейде много далеч стреляше едрокалибрено оръдие.

Предположи, че всички тези странни явления може би имаха нещо общо със земните трусове, които вече разтърсваха Неапол почти всекидневно — по-често отвсякога според думите на старите неаполитанци. Ясен признак, че светците не са доволни. Джеймс отдавна вече бе забелязал, че в по-голямата си част вярванията на неаполитанците бяха по-скоро езически, в които светците изпълняваха ролята на нисшите божества. Най-притеснителното в това беше, че заради тези разсърдени светци Съюзниците можеха да загубят подкрепата на местното население.

Въпреки всички неприятности обаче Джеймс си имаше Ливия и това всъщност бе единственото нещо, което имаше значение. След най-леките обеди — примерно спиедини, хапки риба или октопод, нанизани върху ароматни клонки розмарин, или пък грахова супа — те се оттегляха в стаята му, където ги очакваше далеч по-разточително пиршество. Той се научи да различава разнообразните вкусове на тялото й, леко солената нежна кожа на шията й; върховете на пръстите й, все още носещи аромата на това, което бе готвила; благоуханието на ръцете и бедрата й; гърдите й, меки като моцарела. Дори вкусът на слабините й беше опияняващ като сладостните сокове на някакъв екзотичен плод.

Вече съжаляваше, задето се беше сбил с Ерик. Истината беше, че двамата просто бяха позволили на пламенните чувства, които изпитваха към една и съща жена, да замъглят разсъдъка им. Малко по малко те започнаха да се връщат към приятелските си отношения, въпреки че продължаваха да се чувстват неловко, щом станеше дума за Ливия.

Първата партида годеници вече бяха омъжени, а се бяха натрупали още доста одобрени кандидатури за брак, така че хората, които биеха сватбените камбани в Неапол, определено не стояха без работа. Сега, когато баровете и ресторантите отново бяха отворени, а връзките между военните и италианските момичета биваха одобрявани далеч по-лесно, сватбеният офицер получаваше множество нови молби. Джеймс обаче не одобряваше всички с лека ръка и ако дадено момиче очевидно не бе готово за живота, който щеше да води след войната, той учтиво му предлагаше да се върне при него след месец или два, за да позволи на любовта да извърви естествения си ход. Как можеше да бъде другояче, при положение че самият той беше толкова щастлив?

— Джеймс?

— Ммм?

— Има нещо, което се каня да споделя с теб от доста време — заяви Ливия.

— Целият съм в слух.

Двамата белеха домати и тя спря, за да измие ръцете си от полепналите по тях люспици, преди да продължи:

— Понякога си прекалено изискан.

Той се замисли над това.

— Аз просто съм възпитан да се държа вежливо. Особено спрямо противоположния пол.

— Така например — продължи тя, без да обръща внимание на думите му — ти винаги ми отваряш вратите…

— Именно. Удар в десятката. Един джентълмен трябва винаги да позволи на дамата да мине първа.

— … но има други случаи — каза тя многозначително, — в които това правило не е нужно да се прилага.

— Наистина ли?

— Да. — Тя отнесе купата с обелените домати до мивката. — Е, понякога е чудесно, че ме оставяш да… мина първа. Но в други случаи не трябва да те е грижа толкова много за това.