Антъни Капела - Изкушение с дъх на лимони

— Хм. — Той изми ръцете си на свой ред.

— Когато сготвя нещо, не искам всички да седят на масата с прибрани ръце и да водят културен диалог — обясни тя. — Искам да са лакоми, да се тъпчат здраво и да говорят с пълна уста. Да се пресягат един през друг, за да се докопат до най-вкусните хапки в чинията, да се държат като истински прасета, ако щеш. Защото, нали разбираш, аз съм прекарала много време, за да сготвя това ястие, и половината от моето удоволствие е в мисълта за удоволствието, което ще доставя на хората, които ще го изядат.

— Значи искаш от мен — произнесе той бавно — да се държа като прасе в леглото?

— Понякога да.

— Без културни диалози?

— Може да има диалози, но не е нужно да са културни. Някой и друг комплимент за готвача винаги е добре дошъл.

Джеймс е в леглото с Ливия, но двамата не лежат, а са седнали по турски един срещу друг и играят на една игра от детството на Джеймс, която по неговите спомени се нарича „пържоли“. Оказа се, че Ливия пък я познава като скиафини или „малко пошляпване“. Правилата са прости. Всеки от тях поставя ръце пред себе си, така че пръстите на двамата леко да се докосват. След това всеки се опитва да шляпне другия по ръката. Ако някой успее да дръпне ръка навреме, за да избегне удара, идва неговият ред. Ако някой мръдне ръката си, преди другият да е замахнал, или пък не успее да се отдръпне навреме и дланта му бъде шляпната, ударилият има право на нов опит.

А Ливия, както установява Джеймс, е изключително добра в играта на пържоли. Той успява да я шляпне едва по веднъж на около дузина нейни успешни удара, а дори и когато го стори, то е съвсем лекичко, жертвайки силата в името на скоростта. Ливия от своя страна не само го шляпва, преди той да е успял да помръдне, но плесниците й са толкова силни и звучни, че той вече чувства дланите си така, сякаш са нахапани от пчели.

— Ох! — отронва Джеймс, когато тя го плясва за пореден път, и само миг по-късно има добър повод да продължи с: — Ох! Ох! Ох! — когато още три последователни удара намират безпогрешно целта си. Следващия път, мисли си той, ще се съсредоточа и ще дръпна ръка наистина бързо.

— Мръдна — констатира Ливия, докато гледа напрегнато дланите му.

— Не, аз… Ох! — Докато той говори, тя го е плеснала светкавично по лявата ръка. — Защо си толкова добра на това нещо? — пита я отчаяно.

Тя го плесва отново, този път с лявата ръка.

— Италианските момичета имат наистина сериозен опит в биенето на шамари на мъжете. Пък и реакциите ми са бързи.

— Ха! Сега е мой ред.

Удря я бързо с лявата си ръка.

— Това беше много силно! — отбелязва тя възмутено.

— Ама ти също ме удряш силно. — Този път се опитва да бъде по-нежен и тя избягва удара му с лекота.

— Мамиш… не бях готов.

— Е, и? Позволено ми е да те шляпна, когато искам.

— В Англия не играем така.

— Само дето в момента сме в Италия, така че очевидно играем по италианските правила. — Тя го удря отново и той пада назад, придърпвайки я след себе си. — Не — протестира тя. — Все още е мой ред.

— Но аз спрях да играя — казва той и я завърта така, че да падне в скута му. — И сега започвам нова игра. — Тя извива гръб и той я плясва лекичко по задника. Забелязва я как присвива очи от удоволствие. Ето какво е сексът всъщност, мисли си той, просто една игра. Спомня си обаче, че не бива да бъде прекалено вежлив, и пропуска покрай ушите си възмутените й протести, докато те не биват заменени от възбудени стонове.

После, докато той облича ризата си и закопчава копчетата, тя забелязва сгънатия лист хартия в джоба на гърдите му.

— Какво е това? — пита го, издърпвайки листа.

— О — промърморва той притеснено. — Това е писмо.

— Важно писмо? — пита тя, след което сама си отговаря: — Е, разбира се, че е важно, щом го държиш близо до сърцето си. — Започва да го разгъва и го стрелва с очи, внезапно станала сериозна. — От Джейн ли е?

— Да. Писа ми, че ме зарязва.

— Кога е станало това?

— Отдавна. Докато бях в Африка.

— Но ти се преструваше, че все още имаш приятелка, когато се срещнахме — припомня му тя.

— Така е. Доста глупаво от моя страна, нали?

— Наистина глупаво, защото веднага разбрах, че ме лъжеш, и реших, че за това трябва да има някакво друго обяснение. Що за човек беше тя?

Той свива рамене.

— Хайде де. Разкажи ми за нея.

— Наистина не знам що за човек е — казва той бавно. И това е самата истина. Всичките му спомени за Джейн сякаш са се изпарили, подобно на английска мъгла, попаднала под лъчите на яркото италианско слънце. — Мисля обаче, че беше доста смела. Нужна е смелост, за да напишеш подобно писмо и да вземеш решението да прекратиш една връзка, в която смяташ, че няма бъдеще.