Антъни Капела - Изкушение с дъх на лимони

Ливия измърка от удоволствие, когато видя резултата от целувките си. Прокара език по цялата дължина на члена му, от основата до самия връх. Очите й, едновременно сериозни и дяволити, се спряха върху неговите, докато тя целуваше, засмукваше и хапеше лекичко, докато най-накрая с въздишка на задоволство пое целия в му пенис устата си.

В този момент той знаеше без никакво съмнение, че би желал да прекара по този начин целия си живот. Нейното себеотдаване, нейната страст, нейната чувственост… обичаше я.

— Ливия… — започна той.

— Ммммм?

Джеймс се поколеба. Може би в крайна сметка това не беше най-правилният възможен момент. Да предложиш брак на някое момиче по време на такава чудесна свирка можеше да се възприеме като малко повърхностно отношение към обвързването за цял живот. Трябваше да има цветя, свещи, лунна светлина. Трябваше да има и пръстен, за Бога, а от бъдещия съпруг се очаква да падне на едно коляно, облечен в най-хубавите си дрехи и с добре лъснати обувки, а не да лежи полугол в разнебитеното си легло, докато бъдещата съпруга е поела члена му в устата си.

Той затвори очи, а бедрата му потръпнаха, когато Ливия го ухапа леко.

Предложението за брак трябваше да бъде добре обмислено и старателно планирано. А той беше наистина добър в тези неща и имаше всички шансове да направи всичко, както подобава.

Когато я придърпа нагоре към себе си и я целуна, неспособен да чака повече, една крайно неканена мисъл премина през главата му. Годежът им трябваше да бъде таен. Армията забраняваше на сватбения офицер да се ожени и беше очевидно, че началниците му няма да реагират много добре, ако обявеше на всеослушание, че си има годеница.

Въпреки дебелите каменни стени и дървените капаци на прозорците, жегата в замъка беше непоносима. Джеймс седеше зад бюрото си и се опитваше да напише доклад, като от време на време спираше, за да попие челото си с носна кърпа. Дори самото писане беше доста трудно, защото писалката непрекъснато се изплъзваше от запотената му длан.

Чу някакъв шум и вдигна очи. Видя Ливия, която се бе облегнала на отсрещната врата. Беше боса.

— Здрасти — каза. — От много време ли стоиш там?

— Не особено.

— Искаш ли нещо?

Тя нацупи устни.

— Горещо е.

— Така си е — съгласи се той. Махна с ръка към доклада си. — За съжаление ще трябва да приключа с това.

— Искаш ли да се махна? — Тя разкопча едно от копчетата на роклята и прокара ръка по шията си.

— Не, разбира се, че не, но… дългът ме зове за съжаление.

— Разбирам.

Той написа още едно изречение и после вдигна поглед. Тя продължаваше да си стои там и както му се струваше, бе разкопчала още едно копче.

— Наистина не мога да работя, докато ме гледаш — каза той с извинителен тон.

— Забелязвам.

— Виж, наистина трябва да завърша този доклад.

Пет минути по-късно тя се върна в офиса.

— Донесох ти студена лимонада — обяви, докато поставяше чашата пред него.

— Много мило от твоя страна.

— Твърде горещо е, за да се работи, нали? — каза Ливия. Вдигна една папка от бюрото му и започна да си вее с нея. Някакъв лист се изплъзна и падна на пода.

— За съжаление не мога да направя нищо по въпроса с температурата — промърмори той, докато вдигаше листа. После измъкна папката от ръцете й.

— Нямам какво да правя. Храната вече е във фурната — оплака се тя.

— Разбирам — каза той разсеяно, докато описваше предприетите действия за максимално ограничаване на кражбите на експонати от художествената галерия. После насочи вниманието си към случая с откраднатия армейски прожекционен апарат. — Защо не си направиш сиеста?

— Това е добра идея — съгласи се тя оживено. — Ще дойдеш ли с мен?

— За съжаление не мога. — Той прегледа някаква бележка за редник, който бил вземал от богатите италианци по пет хиляди лири, за да не реквизира автомобилите им, и написа най-отдолу „Препоръчителен арест“.

— Прекалено си зает с военни дела, а?

— Общо взето.

— С какви секретни неща се занимаваш в момента? Сподели нещо актуално. Имате ли някакъв нов план за инвазия? Или в момента четеш специалните комюникета на Хитлер?

— Нищо особено интересно. Просто неща, които трябва да бъдат свършени.

Тя остана край бюрото му още малко, после заяви:

— Мисля да се изкъпя.

— Чудесна идея.

— Почукай, ако ще влизаш.

Банята на практика се намираше в кухнята, така че трудно можеше да става дума за някакво уединение там.