Антъни Капела - Изкушение с дъх на лимони

— Ще начукаш ли малко черен пипер, капитан Гулд?

Той взе чукалото и хаванчето. Силните удари, разпиляващи черните зърна на малки трошички, му донесоха изненадващо удовлетворение. Смажи… Смажи… Смажи.

— По-спокойно — прошепна му Ливия, докато го подминаваше на път за печката. — Ще нараниш някого, ако продължаваш в този дух.

Той не отвърна и започна да блъска още по-силно с чукалото.

— Виж как става — каза тя, поставяйки ръката си върху неговата, за да направлява движенията му. — От теб се очаква да начукаш пипера, не да го унищожиш напълно. Ето така, бавно и плавно. — Отстъпи крачка встрани и го наблюдава известно време. — Да, мисля, че почти се получи. — Стори му се, че долови присмехулни искрици в погледа й.

Едва по-късно, докато ядеше вечерята си, му хрумна, че технически погледнато, най-вероятно вече не беше девствен. Което не му се стори достатъчно удовлетворително.

Джеймс тъкмо се бръснеше, когато сеизмологът дойде, за да се срещне с него. По-точно казано, се опитваше да се обръсне, защото принципно непостоянното налягане на водата беше намаляло съвсем и тънката кафеникава струйка бе крайно недостатъчна за нуждите му. Той раздразнено отми пяната от лицето си. Така или иначе, по бузите му нямаше достатъчно брада, за да оправдае бръсненето, което определено не му допадаше, но пък от друга страна, Ливия явно харесваше липсата на косми по лицето и гърдите му, както можеше да отсъди от доволните й възклицания, докато го галеше.

При спомена за нея раздразнението му нарасна. Тя се беше прибрала при семейството си за няколко дни и въпреки силното му желание да отиде до Фишино с нея, ситуацията в Неапол бе прекалено напрегната, за да си позволи да отсъства. Успокояваше го единствено мисълта, че тя беше на сигурно място, далеч от бомбардировките. Тази от предишната вечер беше особено неприятна и той страдаше от липсата на достатъчно сън, която се прибавяше към липсата на Ливия, както и на божествените й ястия.

На вратата на банята се почука и Карло промуши глава вътре.

— Някакъв професор иска да се срещне с теб. Казва се Боми. Твърди, че знаел всичко за земетресенията. Да го отпратя ли?

— Недей — отвърна Джеймс, докато бършеше ръцете си с кърпата. — Ще видя какво има да ми каже. Прати го да чака в офиса ми, става ли?

Можеше да му бъде от полза да научи кога ще спрат проклетите земетресения. Те явно не притесняваха особено много неаполитанците, но със сигурност създаваха проблеми на военните, които никога не бяха сигурни дали става дума за нов трус или за първия залп от немска атака.

Професор Боми беше нисък, изискан на вид и явно доста превъзбуден господин. Той обясни как първоначално се е опитал да се срещне с главнокомандващия на летището в Терциньо, откъдето бил препратен към началника на склада в Черкола, а оттам на свой ред го препратили към Съюзническото военно правителство, където преминал през дузина различни отдели, без никой да прояви дори бегъл интерес към това, което има да каже. Така в крайна сметка се бе озовал и в Палацо Сатриано. Сподели, че пътуването дотук му е отнело три дни и искрено се надява, че Джеймс ще благоволи да го изслуша.

Младият офицер въздъхна, настани се в стола си и се приведе напред:

— Доколкото разбирам, става въпрос за земетресенията, нали така?

Боми сви рамене.

— Най-вероятно и те са свързани с проблема. Плиний казва, че земетресенията са зачестили значително преди изригването през седемдесет и девета.

— Не ви разбирам. Какво общо има Плиний с цялата работа?

— Чели сте доклада ми, нали?

Джеймс призна, че не само не е чел доклада на професора, но и до настоящия момент изобщо не е знаел за съществуването на нещо подобно.

— Но това, което бях написал… — Боми опипа джобовете си. — Всъщност няма значение. Сега съм тук и вие сте готов да ме изслушате, което всъщност е най-важното. Предадено във възможно най-семпла форма, докладът ми информира за следното: Везувий ще изригне.

— Сигурен ли сте? — Джеймс погледна през прозореца. Планината си изглеждаше по обичайния начин, с тази разлика, че димът, който се издигаше над нея, бе изчезнал. — Всичко ми изглежда извънредно спокойно.

Професор Боми махна нетърпеливо с ръка.

— Изглежда ви спокойно, защото се намираме на осем мили от вулкана и няма как да забележите, че част от върха се е сринала в кратера, който в момента е напълно запушен. Затова и не виждате никакъв дим.