Антъни Капела - Изкушение с дъх на лимони

Само дето той нямаше да остави нещата така. Джеймс грабна бележника си. Боми беше казал, че изригването най-вероятно ще се осъществи на два етапа. Първият, при който от планината щяха да се изсипят потоци лава и пепел, и вторият, потенциално по-смъртоносен, при който газове и дим щяха да избухнат във въздуха. Това означаваше, че щеше да има кратък период от време, в който можеха да се справят със ситуацията. Първо трябваше да се проучи кои градове и села бяха непосредствено застрашени. Щяха да са необходими камиони, за да се евакуира населението… всъщност не, първоначално нямаше да трябват камиони, а пожарни коли, които да изгасят горящите сгради. Тогава вече щеше да дойде редът на камионите — да кажем, стотина. Трябваше да има военна полиция, която да контролира трафика, а може би дори да се изгради временна еднопосочна пътна система, един маршрут, по който камионите да стигат до планината, и втори, по който да се връщат… Джеймс вече си водеше бележки, съставяйки спретнат списък с всичко, което щеше да бъде нужно. Временна щабквартира… центрове за разпределение на храната… прясна вода… фураж за преместените животни… Списъкът ставаше все по-дълъг. Хората нямаше да искат да зарежат имуществото си, така че армията трябваше да им позволи да вземат в камионите това, което не можеха да изоставят. Също така трябваше да се вземат строги мерки, дори силови, ако се наложеше, за да бъдат възпрени местните при опит да се върнат по домовете си прекалено скоро. Това означаваше армейски персонал, снабден с оръжия и амуниции, в случай че наистина настанеше паника. Трябваше да се осигурят временни места за настаняване на евакуираните, може би в кината… Джеймс осъзна, че планира битка, битка, в която врагът бяха силите на природата, а не германците, но принципите си оставаха същите. Изясняване на задачите, разработване на стратегия, организиране на командната верига. Всичко това му действаше някак странно ободряващо.

Трябваха му няколко часа, за да приключи с всичко. Планът му се бе разпрострял върху повече от двайсет страници и беше изпипан до най-малките детайли. Въпреки всичко обаче той ясно осъзнаваше, че си губи времето. Беше се превърнал в едно от онези презрени същества, човек, който предпочита да се зарови в бумащина, вместо да предприеме някакви конкретни действия. Най-доброто, което можеше да се каже за плана му, беше, че поне е запълнил часовете, прекарани без Ливия, между работата и съня.

Той захвърли бележника на пода и се опита да избие от главата си мислите за бедствия и евакуации.

Ако искаше да бъде честна пред себе си, Ливия трябваше да признае, че основната причина да отиде във Фишино за няколко дни, беше нуждата да премисли случващото се между нея и Джеймс. Това, което бе започнало като любовна афера, изградена върху основите на приятелство и флирт — и, да, след като бе решила да е честна със себе си, свързана с възможността да задоволи някои свои физически потребности, които бе потискала дълго време — бързо беше прераснало в нещо много, много по-сериозно. Тя бе настояла да оставят любовната игра в рамките на традиционно позволеното не само заради неопитността на Джеймс. Беше си представяла, че ако прокара някаква граница в тяхната физическа интимност, това автоматично ще ограничи собствените й чувства. Както се оказваше обаче, тази идея не беше проработила.

Понякога бушуващата в нея страст я плашеше. Не че не искаше да се отдаде изцяло на любовта си към Джеймс, само по себе си това беше прекрасно и окриляващо чувство, но за разлика от младия офицер тя много по-ясно съзнаваше какви биха могли да бъдат последствията. И съвсем скоро трябваше да вземе неизбежното си решение. Дали да се превърне в едно от хилядите италиански момичета, натъпкани в корабите за войнишки булки, отправили се към новия си живот в една студена, мъглива страна? Или да бъде като Елена, която си беше самодостатъчна, а Ливия се възхищаваше на това й качество, но така или иначе след края на войната щеше да остане сами? А и какво щеше да се случи със семейството й, ако заминеше за Англия с Джеймс? Какво щеше да се случи с баща й, с Мариса и с ресторанта, които просто нямаше да оцелеят без нея?

Тя седна отвън на терасата, за да поговори със сестра си, която смяташе, че Ливия трябва да извлече максимума от ситуацията.

— Винаги можеш да отвориш нов ресторант в Англия — предложи Мариса.

— Не мисля, че бих могла — въздъхна Ливия. — Джеймс казва, че хората там са яли консерви толкова дълго време, та вече не могат да си спомнят вкуса на нормалната храна. Освен това си варят зеленчуците по двайсет минути, можеш ли да си го представиш? Да не говорим, че ядат домати само веднъж или два пъти годишно, при това винаги сурови, на салата. Как бих могла да готвя за такива хора?