Антъни Капела - Изкушение с дъх на лимони

— Ти го обичаш. И това е най-важното.

Ливия се намръщи.

— Ти пък откъде знаеш кое е важно, след като никога не си била омъжена?

Мариса разпери ръце.

— А ти пък откога стана толкова практична?

Ливия тъкмо се канеше да отговори нещо, когато вниманието й бе привлечено от някакъв пърхащ черен облак, който се надигна от гората над къщата им.

— Прилепи… — констатира тя объркано. — Защо са излезли посред бял ден? При това са толкова много…

Мариса проследи погледа й:

— Вече цяла седмица се държат странно. През нощта изобщо не се мяркат, но денем летят на цели ята над дърветата. Никога не съм виждала нещо подобно.

— Може би бомбардировките нарушават покоя им в пещерите, където спят.

— Може би… — Мариса замълча за момент. — Ливия, напоследък виждам разни неща.

— Какви неща?

— Пожари. Хора, чиито лица не мога да видя, но знам, че са ужасени.

Ливия затаи дъх.

— Везувий?

— Нямам представа. Но сигурно и сама си забелязала, че кратерът не дими от известно време. Да не забравяме и проблема с млякото на Присила.

— Какво не е наред с него?

Мариса я отведе в кухнята, където й показа водата с моцарелата от предния ден и ведрото с издоеното мляко. Ливия взе парче сирене, което се разтроши в ръката й на малки бели късчета. Когато го опита, вкусът му беше кисел.

— Сяра — констатира тя. Надвеси се над млякото, което излъчваше същата неприятна миризма.

— Това е млякото от снощи — добави Мариса. — Днес сутринта биволицата ни не даде нищо.

— Нещо не е наред с тревата — промърмори замислено Ливия.

— Какво искаш да кажеш?

— Не знам. Може би под земята се случва нещо, нещо, което с разтревожило прилепите в пещерите им, а сярата е навлязла в почвата. Мисля, че трябва да съобщя за това.

— На кого?

— Ще опитам да се свържа с Джеймс. Той ще знае какво трябва да се направи. Можем да отидем до обсерваторията, там имат радио.

Тръгнаха след обяд. Вървяха през гората, за да се възползват от сянката, хвърляна от дърветата. Забелязаха още необичайни неща. Видяха, че един от потоците е пресъхнал, но малко по-нагоре обичайно сухата ливада сега бе напоена с вода и се беше превърнала в истинско блато, искрящо под лъчите на слънцето. Освен това птиците упупа, папуняците, които обикновено огласяха гората със своите звънливи викове, бяха замлъкнали.

Когато дърветата свършиха, двете поеха по козя пътечка, която се виеше по южния склон на планината към върха. На места прескачаха черните, блестящи потоци застинала лава от предишни изригвания. Ливия се опита да си ги представи като реки от течен огън, изгарящи всичко по пътя си, но не успя. Планината, както обикновено, създаваше усещане за мир и спокойствие.

Стигнаха до обсерваторията в ранната привечер. Беше огромна сграда, както намекваше и самото й име, построена в характерния за обществените постройки от времето на Бурбоните 46натруфен стил, който изглеждаше някак нелепо тук, в планината. Далеч под тях заливът се разпростираше до самия хоризонт, а Неапол изглеждаше малък и незначителен.

В обсерваторията цареше обичайната армейска неразбория — радиопредаватели, бинокли, походни кушетки, сгъваеми маси и столове. Когато двете момичета влязоха, някакъв британски офицер стана на крака и вежливо свали фуражката си, за да ги поздрави.

Ливия обясни защо са дошли. Той ги изслуша внимателно, прекъсвайки ги от време на време, за да попита за някои подробности.

— Нека да обобщим — каза, след като тя приключи. — Вие смятате, че поведението на животните може би е свързано с опасността от предстоящо изригване.

— Именно — каза Ливия.

Окуражена от интереса му, Мариса се обади:

— Освен това напоследък виждам разни неща… Пророчески видения.

Ливия се напрегна, защото се опасяваше, че офицерът ще им се присмее, но тонът му на учтива заинтересуваност изобщо не се промени:

— Наистина ли? Бихте ли ми разказали за тях?

Мариса му обясни в подробности какво беше видяла и той кимна.

— Разбирам. Е, какво смятате, че трябва да предприемем?

Ливия го попита дали ще може да изпрати съобщение до Джеймс в щабквартирата на ПСС и той обеща, че ще включи предупреждението им във вечерния си доклад.

— Междувременно — добави офицерът — какво ще кажете да пийнем нещо заедно? Сигурен съм, че някъде наоколо се търкаляше бутилка вино, а освен това залезите тук са просто прелестни.

Ливия обясни, че ще трябва да се върнат във Фишино, преди да се е стъмнило. Двете го обсипаха с благодарности за отделеното им внимание и си тръгнаха.