Антъни Капела - Изкушение с дъх на лимони

Малко по-надолу един от потоците лава преминаваше през пътя и той вече беше напълно непроходим. Джеймс спря мотора си на стотина ярда от течния огън, но дори от това разстояние топлината беше почти непоносима. Той бе очаквал лавата да изглежда като река от разтопена скала, но това пред него напомняше по-скоро за свлачище от нажежени въглени, високо близо шест метра, което бавно се спускаше надолу по склона. Лавата имаше нещо като коричка отгоре и Джеймс я оприличи на прегорял оризов пудинг. Предположи, че тя започва да се охлажда от досега си с въздуха, след като напусне кратера. Самата коричка обаче също не бе неподвижна. От време на време върху нея се появяваха мехури с цвят на разтопено злато, които се разпукваха, разкривайки огнения поток под тях.

Джеймс даде знак на камионите след себе си, че ще трябва да потърсят друг път. Притеснението за Ливия го тормозеше почти непрестанно, но той се опита да я изтика от мислите си. Щеше да се погрижи за нея веднага щом можеше, но първо трябваше да се убеди, че градовете и военните бази ще бъдат подобаващо евакуирани.

В Сан Себастиано пред него се разкри поредната изумителна гледка. Стена от лава, висока над шест метра се спускаше бавно през града, понесла със себе си най-различни отломки — дънер, светещ в яркочервено като жив въглен, каменна рамка от прозорец, дори нещо, което изглеждаше като овъглен труп на крава. Малко по-надолу църковен купол, откачил се някак от останалата сграда, се носеше сред лавата, подобно на капак от тенджера, плуващ в река от овесена каша.

Пред очите на Джеймс лавата достигна до поредната къща. За около минута изглеждаше така, сякаш сградата щеше да издържи, но после стените поддадоха с ясно различим пукот, каменните отломки се присъединиха към въглените в потока, а гредите пламнаха и се заизвиваха като кибритени клечки.

Жителите на Сан Себастиано бяха коленичили на около петдесетина метра пред лавата, скупчени край свещеник с бяла роба, който държеше във високо вдигнатите си ръце статуята на свети Себастиано от църквата. Той пееше псалми на латински, но думите му бяха почти напълно заглушени от пукота на пламъците и тътена на изригването. Много от хората бяха нахлупили тенджери или саксии на главите си и Джеймс скоро разбра причината за това: силещите се камъчета и песъчинки бяха станали по-редки, но пък отделните парчета вече бяха далеч по-големи. Димящ камък с размерите на юмрук се стовари точно пред мотора му с яростно съскане. Ако нещо подобно улучеше някой В-25, ефектът щеше да бъде същият като от попадение на зенитно оръдие. Джеймс предположи, че каменната градушка все още не е достигнала до летището, но щеше да се разпростре от центъра на облака към периферията му, подобно на дъжд при буря. Ако успееше да изпрати съобщение навреме, може би все още имаха шанс да преместят самолетите на някое по-безопасно място.

Зад него конвоят камиони бе спрял на площада.

— Евакуирайте всички, които успеете! — извика той към шофьора на първия камион. — Първо жените и децата. Аз тръгвам към обсерваторията.

— Ето, вземете това — подадоха му войнишко канче. Джеймс го нахлупи на главата си и пъхна дръжката под яката на ризата, за да го задържи на мястото му. Помаха в благодарствен жест и обърна мотоциклета си.

Камъните вече се сипеха навсякъде. Няколко отскочиха от импровизираната му каска и той почувства истинско облекчение, когато силуетът на обсерваторията най-сетне се очерта в сивотата пред него. Нажежените каменни отломки трополяха по покрива на сградата. Вътре група войници бяха приклекнали край радиопредавател.

— Благодаря ти, Господи — изпъшка Джеймс, докато затваряше вратата зад себе си. Войниците го бяха зяпнали. Предполагаше, че няма особено представителен вид, особено с канчето върху главата си. Огледа униформата си, цялата покрита със сива пепел.

— Аз съм офицер — обяви той. — Капитан Гулд. Трябва да изпратя съобщение до летището в Терциньо.

— Радиото не работи — информира го един от мъжете. — Няма сигнал, откакто започна цялото това чудо.

— По дяволите!

Изгубил си беше времето. По-добре да беше отишъл направо на летището. Той се обърна, за да си върви.

— Сър? — повика го войникът.

— Да?

Мъжът разпери безпомощно ръце.

— Какво да правим?

— Продължавайте с опитите да се свържете с Терциньо. Ако все пак успеете, им кажете да вдигнат самолетите във въздуха.

Той подкара мотоциклета си обратно през Сан Себастиано, където евакуацията вървеше доста систематично и ефективно. Някой някъде очевидно беше прочел плана му и го спазваше: имаше пожарни коли, които гасяха най-лошите пожари, а военни полицаи насочваха конвоите с камиони, докато живи вериги от войници изваждаха ценното имущество от къщите, намиращи се на пътя на лавата. Джеймс продължи, поемайки по пътя, който заобикаляше планината. В момента димният стълб бе директно над него, ясно видим през сипещата се пепел. Спомни си думите на сеизмолога, според когото Плиний го бе оприличил на борово дърво, но тук, гледан отдолу, димът напомняше по-скоро за главата на митичната Медуза, висяща във въздуха и насочила смъртоносния си взор към Неапол.