Антъни Капела - Изкушение с дъх на лимони

Пред него, малко над пътя, поредният поток от лава се спускаше със съскане по склона. От това разстояние изглеждаше така, сякаш едва се помръдва, но когато се приближи, Джеймс видя, че огнената река всъщност напредва доста бързо. За негово съжаление той трябваше да се движи по лъкатушещ път, докато лавата просто следваше гравитацията и извивките на релефа. Когато стигнеше до някой стръмен скален ръб, вулканичната маса просто бавно се спускаше през него, подобно на гъст петмез, изтичащ от лъжица, преди да продължи неумолимия си път надолу.

Той я изгуби от поглед за момент след един завой. Още един завой… Джеймс стисна с все сила спирачките.

Едва на три метра напред пътят изчезваше под червена река от дим и огън. Мотоциклетът се изплъзна изпод него, а младият офицер се претърколи встрани. Канчето пое част от удара, когато главата му се блъсна в земята. Инерцията продължаваше да носи мотоциклета към лавата. Той чу как гумите се пръснаха, щом докоснаха горещите въглени. Пламъците облизаха стоманената рамка. Джеймс отчаяно пропълзя по-далеч от изгарящата топлина. Чу как резервоарът избухна зад него.

Бавно се изправи на крака. Е, поне беше оцелял. Като се изключеха трополенето на малките камъчета и непрестанният тътен, наоколо тегнеше зловеща тишина.

За да достигне Терциньо, щеше да му се наложи да изпревари лавата пеш. Джеймс се затътри напред.

Във Фишино осъзнаването на факта, че вулканът изригва, предизвика същата паника, както и навсякъде другаде. Разни хора тичаха напред-назад, събирайки по най-бързия възможен начин ценните си притежания. Докато димният облак се разпростираше над планинския връх, някои побързаха да поемат по пътя към Боскотрекасе, но повечето останаха в селото, очаквайки с тревога да видят какво предстои да се случи.

Сред пепеливия мрак кратерът на вулкана се виждаше ясно, нажежен до бяло от огъня, който кипеше в дълбините му. Малко по малко блясъкът се разля отвъд ръба, когато първите потоци от лава започнаха да се спускат през гората. Единият изглеждаше така, сякаш се е насочил точно в тяхната посока, но това нямаше как да се определи със сигурност. Селяните започнаха да се молят двойно по-активно.

Докато часовете отминаваха, лавата пълзеше надолу, но всеки път, когато им се стореше, че течният огън ще подмине Фишино, той променяше посоката си и отново се насочваше към тях. Осемнайсет часа след началото на изригването отчаяните местни жители вече ясно виждаха, че лавата е на не повече от четвърт миля от селото, спускайки се подобно на искряща златна река надолу. Да, вече със сигурност можеха да видят, че се бе насочила директно към тях.

Приближаващият се звук на двигатели за момент се извиси над тътена на изригването. Колона от съюзнически камиони се задаваше по пътя от Боскотрекасе, а светлините на зацапаните фарове бяха почти невидими в сумрака. Първият спря, без да изключва двигателя, и един войник се подаде от кабината.

— Дошли сме да ви евакуираме! — извика той. — Скачайте вътре, капиш’? — Той посочи с ръка към каросерията — Rapido, molto rapido.

Някои от селяните бързо заобиколиха камиона, а изпод брезентовото платнище се подадоха ръце, които да им помогнат при качването.

— Почакайте! — изкрещя Ливия. — Ако си тръгнем сега, селото ще бъде разрушено.

— Нищо не можем да направим — каза кротко дон Бернардо. — Освен да се молим, което можем да направим със същия успех и на някое по-безопасно място.

— Можем да изкопаем ров — предложи тя, оглеждайки се трескаво наоколо. — Ров, който да отклони посоката на лавата. Струва си да опитаме, нали? Ако не го сторим, домовете ни ще изгорят.

— Ливия е права — подкрепи я Нино. — Трябва да копаем.

— А молитвите? — поинтересува се някой от хората.

— Ще копаем и ще се молим едновременно.

— Не можем да ви чакаме — предупреди ги шофьорът на камиона. — Трябва да тръгваме към Черкола. Ако искате да бъдете евакуирани, това е единственият ви шанс.

— Ще поемем риска — отсече Нино. Шофьорът не чака втора покана.

Останалите селяни вече бяха взели кирки и лопати и се насочиха към лозята над селото.

— Тук — Ливия посочи някаква малка падина, която следваше наклона на планината, но под различен ъгъл. — Ако успеем да я направим по-дълбока и да я разширим, ще можем да насочим лавата встрани от къщите.

Използваха пръчки, за да отбележат краищата на петметровия изкоп.

— Да действаме — каза Нино, плю си на ръцете и хвана кирката.