Антъни Капела - Изкушение с дъх на лимони

Няколко минути по-късно градушката от малки камъчета се усили, покривайки всичко — лавата, горящата сграда, гората и наблюдаващите кошмарната гледка селяни, с дебел пласт сгурия. Жителите на Фишино бяха принудени да намерят подслон в оцелелите къщи, но от каменния порой имаше поне една малка полза: подобно на пясък, хвърлен в горящ огън, пожарите наоколо бяха потушени от покриващата всичко чернилка.

Ливия стоеше на прага в една от съседните къщи и гледаше вцепенена към останките от дома им, когато Мариса я хвана за ръката.

— Направихме всичко, което можахме — каза нежно сестра й. — Сега ще трябва да се погрижим за татко.

При изригването на Везувий през 1944 година всъщност имаше далеч по-малко жертви, отколкото някой би могъл да очаква при бедствие с такива мащаби. Евакуацията на над две хиляди души от района край Маса и Сан Себастиано протече безпроблемно, благодарение на ефективността на плановете за кризисни ситуации и героичните усилия на стотици доброволци от съюзническата армия, които помогнаха плановете да бъдат приложени в реални условия. В Сан Себастиано, който бе почти напълно разрушен, лавата спря на броени метри от църквата, ясен знак — поне за местните жители — че светецът продължава да ги закриля. Много от по-малките селца и ферми обаче нямаха подобен късмет.

Падането на лапилите — научния термин за вулканичната градушка — продължи цели осем дни и нощи, подобно на библейска чума, и направи пътищата в целия регион непроходими. Най-накрая с последен оглушителен рев огромен облак от газ и пепел експлодира високо във въздуха. Десет дни след като бе започнало, изригването приключи, а въздушните течения бавно отнесоха облака на югоизток, чак до Албания, където благодарение на него бяха наблюдавани най-прекрасните залези, съществували някога. Върхът на Везувий, над който повече от две столетия непрекъснато се беше виел дим, вече бе съвършено спокоен. И с около двайсет метра по-нисък.

Ливия и сестра й налагаха с компреси обгорените ръце и крака на Нино, но въпреки че Мариса бе изтичала смело през силещите се от небето камъни, за да събере десетина пчели, които да ужилят плътта край раните, вече за всички беше ясно, че състоянието на баща им няма да се подобри от подобни народни лекове. Скоро той вдигна температура и започна да трепери и да се мята в напоените с потта му чаршафи. Ливия го мажеше с приготвяните от сестра й мехлеми, но наоколо дори нямаше достатъчно вода, за да промият добре раните, а съзнанието му се замъгляваше все повече с всеки изминал час.

— Не знам какво още бихме могли да направим за него — призна Мариса, докато двете го гледаха как трепери. — Мисля, че раните са се инфектирали.

— Колко лошо е положението?

Мариса се поколеба.

— Най-вероятно ще умре. — Ливия зарови лице в шепите си. — Сестро, той има нужда от истински доктор. Изгарянията са трудни за лекуване.

Нямаше как да го закарат в Неапол по време на изригването.

А дори и да имаше такъв, пътуването щеше да го убие.

— Единственото, което би могло да му помогне в момента, е пеницилин — добави Мариса. — А аз нямам никаква представа откъде можем да намерим.

Ливия придърпа мократа завивка над раменете на Нино. Тя прекрасно знаеше кой би могъл да им осигури пеницилин, но перспективата беше твърде ужасна, за да може дори да мисли в тази посока.

През целия следващ ден, докато състоянието на баща им се влошаваше, тя седеше край леглото му. Наблюдаваше го как отслабва, как треперенето му започва да прераства в неудържими спазми. Обгорената кожа на краката му бавно започваше да побелява. Дишането му ставаше бързо и повърхностно, а миговете, в които беше в съзнание, все по-редки.

Те все още бяха откъснати от външния свят, изолирани край своя вулкан от разпрострелите се навсякъде овъглени скални отломки, подобно на корабокрушенци на самотен остров сред океана.

— Състоянието му се влошава — каза Мариса. — Съжалявам, Ливия. Всичко, което мога да направя за него, е да облекча болката му.

Взела своето решение, Ливия се изправи на крака.

— Остани тук с него.

— Къде отиваш?

— Да донеса пеницилин.

Дъждът от камъни беше спрял, но сивата пепел и черната вулканична сгурия покриваха всичко наоколо — всяко растение и всяка пътека, всяко дърво, бяха напълнили дори коритата на пресъхналите потоци. Ливия се чувстваше така, сякаш се движи насред мъртъв лунен пейзаж. Или може би, помисли си тя, сред кошмарен сън, в който нещата, смятани за невъзможни, изведнъж придобиваха своя собствена, неизбежна логика.